Кирил Манолов: Мечтая един ден да изпея Борис Годунов

КИРИЛ МАНОЛОВ е роден през 1976 г. в София. Завършва Националната музикална академия "Панчо Владигеров" в класа на проф. Илка Попова. Солист е на Бургаската опера, гастролира в Пловдив, Варна, Русе, Стара Загора. Носител е на награди от престижни национални и международни конкурси. Репертоарът му включва десетки роли - Набуко ("Набуко"), Ескамилио ("Кармен"), Фигаро ("Сeвилският бръснар"), Валентин ("Фауст"), Марчело ("Бохеми"), Силвио ("Палячи"), Граф Ди Луна ("Трубадур"), Ренато ("Бал с маски") и др. Желан и високо ценен гост е по световните оперни сцени. Работи с прочути диригенти и именити изпълнители.

- Господин Манолов, наскоро получихте поредно признание, че сте любимец на публиката - наградата "Музикант на годината" на предаването "Алегро виваче" на програма "Хоризонт" на БНР. Но вие сте завоювали много престижни отличия - това с какво е различно?

- Колкото и клиширано да звучи - ние, артистите, работим за любовта на публиката. Когато тя ни оцени, това е най-голямата и най-истинската награда. Публиката е филтърът, който дава най-точна оценка. Страшно щастлив съм от този факт! Защото в България не работя много, макар че миналата година пях в наши театри и публиката имаше възможност да ме чуе.

- Симон Боканегра и Фалстаф са две специални за вас роли, и двете ви свързват с Рикардо Мути.

- Първият ми професионален контакт с него беше по време на турне в Япония с Римската опера с продукция на "Симон Боканегра" и "Набуко", а Рикардо Мути беше диригент. Познавах го отпреди това, беше ме чувал като Фалстаф в продукция, която съпругата му прави в Равена. Тогава усетих, че той ме хареса - каза ми много хубави думи.  Контактът ми с него промени мисленето ми, музикантските ми изисквания. С него разбираш, че имаш да извървиш безкрайно много път, за да си на нивото, на което би трябвало. Самозалъгваме се - отиваш, пееш, всичко ти се получава хубаво, хората ти се радват и си казваш: Добре, значи това е. Но като срещнеш личност като него - такъв огромен музикант, разбираш, че си доникъде. Отивайки при него с десет премиери на "Фалстаф", изпети преди това, със самочувствието, че тази роля ми е перфектна и я познавам детайлно, той ме "обърна с хастара наопаки". След всяка нота, след всеки такт спираше, обясняваше, извърших къртовска работа... Операта започва с мен - първото появяване на Фалстаф. Винаги съм се чувствал в свои води и изведнъж се оказа, че изобщо нямам идея за какво става въпрос - същите думи, същите ноти, но не е това. На първата репетиция той просто ме унищожи. Прибрах се в стаята в хотела, цяла нощ не спах, слушах записите на телефона ми на това, което сме обсъждали... Сутринта отидох на репетицията, направих го и бях перфектен. А Мути каза: А, значи можело! Оттам нататък работим толкова време много добре. Разбира се, всяка среща с него е приключение. В Чикаго с "Аида", която съм пял сигурно 100 пъти, работихме по същия начин. Но вече съм свикнал, това е неговият подход и затова неговите изпълнения са съвършени. Началото на съвместната ни работа промени изцяло разсъжденията ми върху музиката, върху текста, драматургията и моята подготовка. Проблемът е, че като си пял една роля дълго, си натрупал определени навици, а лошите навици в пеенето, в музиката се изкореняват най-трудно. Човек трябва да положи големи усилия. Според мен успехът, който имам напоследък не само у нас, но и в чужбина, се дължи на това, че промених почерка си на работа.

- Фигурата на авторитарния диригент или на по-толерантния е по-полезна за добрия художествен резултат?

- Според мен музиката търпи диктатура. Винаги, когато съм работил с по-авторитарни и налагащи се диригенти, резултатът е бил по-добър като цяло. Дори да трябва да промениш нещо, което си искал да направиш, подчинявайки се на общата линия, на идеята на диригента, се стига до по-качествен спектакъл. Има някои твърде крайни диригенти - те правят неща, които не са добри, но не съм имал много срещи с такива хора.

- А с кой диригент от предишни поколения би ви се искало да сте работили?

- Винаги много ми е бил интересен Тосканини, който работи Верди. Той е свирел на чело, когато маестрото е дирижирал "Отело", имал е директен контакт с автора. Затова записите на Тосканини на Вердиеви творби според мен са най-доброто, което има. Разбира се, Караян! Съжалявам, че не съм успял да пея с него. Велик е! И цялата италианска школа - диригентите, които са работили в годините преди и след Втората световна война, по-голямата част от тях са били великолепни музиканти, истински италиански маестри. Сигурно има и много други...

- Привлича ли ви руският репертоар - "Евгений Онегин" на Чайковски, "Княз Игор" на Бородин...?

- Страшно ми е интересен! "Дама Пика" на Чайковски съм пял на оперния фестивал в Савонлина  преди две години. В Софийската опера са ме канили, но не съм успял да намеря време досега. Руският репертоар е безкрайна и безбрежна музика, много харесвам славянския дух, който тя носи. Ако мога един ден да изпея Борис Годунов, би било страхотно. Каквото ще да става, мисля да го направя. Сигурно някои ще ме критикуват, че не съм бас, но няма значение. Борис е много актьорска роля. Пеенето не те спасява, трябва да можеш да го изиграеш, да го изживееш, да го прекараш през себе си, а това не е лесно.

- Да изпеете една опера или концерт с различни произведения, стилове - кое ви е по на сърце?

- Винаги съм предпочитал да пея опера - грабва те, влизаш в действието, развиваш образа. Когато много си пял едно произведение започваш да си правиш опити - певчески, драматургични и актьорски, да търсиш нови неща. Концерт се пее по-лесно, но операта е нещо съвсем различно - подготовка, грим, костюми, емоции, започваш да разказваш една история отново...

- Какъв е предпочитаният от вас партньор на сцената?

- Колкото по-голям актьор имаш срещу теб, толкова повече и ти даваш. Много е хубаво да пееш с големи певци, карат те да бъдеш на тяхното ниво. Те са и големи актьори. А когато срещу теб застане такъв партньор, на сцената се получава много хубав диалог, чисто ментален, емоционален.

- Пели сте във всички опери у нас. С какви впечатления сте от колегите си, от атмосферата?

- Много са кратки моите гостувания. В повечето случаи репетирам два дни, пея и си отивам. Но например "Фалстаф" доста го репетирахме в Пловдив и много съм щастлив, че виждам в един театър такъв екип, такива хора. Повечето са ми колеги от консерваторията, учили сме заедно, работили сме много пъти, там има прекрасна, жива, активна атмосфера на работа и на добри отношения между хората. Това са отношения, които съм забравил - има го и в чужбина, но не е като в къщи. Ние сме другари от деца. И във Варна виждам как сърцато работят, в Стара Загора също има голямо желание, дух. Много им се радвам! Но ги обезкуражават, като изведнъж им отрежат средствата. Не разбирам с какво ще помогнат на държавата техните малки пари... Държавата трябва да се грижи за културата. Но винаги има някакви други приоритети, за съжаление.

- Проф. Илка Попова, проф. Павел Герджиков, проф. Оливера Миякович са ваши педагози - какво ви е дал всеки от тях? Изобщо каква е ролята на учителя в изкуството?

- Огромна е. Слава Богу, че съм попадал на хора, които са ми помагали. Както казва Илка Попова: Няма какво да го учиш, трябва само да го побутваш да стои в правата линия, да му даваш свобода. Имах шанса да бъда винаги с Павел Герджиков - той ме е водил за ръка в първите ми крачки, научил ме е на всичко. Моите професори не са ми пречили да търся себе си. В някои моменти е трябвало съвсем конкретно да ми се покаже нещо певчески, като техника на пеене - и съм имал Илка, Оливера, при Никола Гюзелев съм ходил. С Оливера Миякович се запознах на майсторски клас във Виена - от нещо, което тя ми каза, изведнъж си намерих височините на пеенето. Винаги съм попадал на много хубави хора и тук, и в чужбина. Когато излязох от България, благодарение на Оливера се запознах с моите сегашни приятели от Хърватска, които ми предложиха да отида на прослушване. Отидох, чуха ме, нямаха Фигаро в театъра, директорът на Загребската опера ме хареса и за 4-5 години изпях много роли там. Той също ми е оставял свободата да пея, каквото ми се иска.

- Как подбирате ролите си - има ли такива, които сте отказвали, и други, към които сте се стремили?

- Всичко, което съм искал да изпея дотук, съм изпял. Има роли, които съм чакал много време, подготвял съм се за тях и нарочно съм ги държал настрана. Когато бях на 33 години, дебютирах във "Фалстаф" - всички казаха, че е много рано за тази роля, че съм още много млад. Но аз се чувствах добре и винаги съм чувствал тази роля много добре. И като актьорска, и като музикантска идея, и като образ Фалстаф е любим мой човек. Било ми е трудно вокално, но никога тази роля не ми е била трудна актьорски. Може би затова имах голям успех с нея и си отворих всички театри по света. После се върнах към други роли, които преди това бях пял. И започнаха да ме канят и за тях. Но за да дебютирам в "Риголето" например, чаках да навърша 40, дори 41 години, макар че ми го предлагат от 15 години. Мисля, че я направих много хубаво. Сега разбрах каква роля е това, колко е трудна. И винаги, подготвяйки се и пеейки Риголето, се питам как е възможно млади хора да се хванат да я изпълняват. Същото е с много други роли - в "Силата на съдбата", в "Симон Боканегра"... Сред ролите, които съм изчаквал, все още чакам и не знам дали някога ще пея, е Скарпия в "Тоска". Трябва да си изключително опитен, за да я направиш, защото почти през цялото време е крещене, има две фрази за изпяване. Баритоните, които искат дълго да пеят, не пеят "Тоска". Образ, който много искам да пресъздам, е Яго от "Отело" - може би догодина или следващата година, зависи от възможностите. Ролята е трудна за пеене и актьорската задача е огромна. Яго е действието в цялата опера и цялата драма на Шекспир. Не пея Вагнер - опитвал съм се веднъж да направя "Летящият холандец", понаучих го, изпях го с пианиста отначало докрай и след това нямах глас пет дни. Затворих го и казах: Приключвам с Вагнер. Иначе музиката е гениална, феноменална, изключителна, но не желая да се подлагам на такива изпитания. Не пея "Фиделио" на Бетовен.

- Какво бихте посъветвали начинаещите оперни певци - да трупат репертоар и опит, като не отказват роли, или да имат търпение като вас и да подбират подходящите, които постепенно и правилно развиват гласа им?

- Колкото и да ми се е искало и да съм можел да изпея абсолютно всичко преди 10-12 години, никога не съм си позволил да прекрача границите на разумното. Защото наистина има роли, които може да те унищожат певчески. Изборът на репертоар е най-важното нещо, затова трябва да имаш някого, който да те слуша и на когото вярваш. А най-важното за един певец е да е интелигентен, за да умее да преценява с какво може да се справи на висота и да бяга от всичко, което би могло да му донесе провал по някакъв начин. Хубаво е певецът да пее по-дълго време, защото трупа повече опит и става по-добър.

- Каква музика избирате, когато искате да си починете? Какво друго ви разтоварва, забавлява, успокоява?

- Почти не слушам друга музика. Обичам да е тихо около мен. След като ти свири оркестър по 6 часа на ден, искаш тишина. Хобито ми е професията и това е голямо щастие. Работата ми носи удоволствие - което хората търсят в хобито си, когато им липсва нещо.

- В последните години по световните сцени някои класически произведения се показват в много авангардни постановки. Докъде според вас е допустимо да се осъвременява класиката?

- Когато провокацията на режисьора е добра, когато има идея да се направи една творба по модерен начин, когато е изведена идейна линия отначало докрай в произведението, ако е оправдано в постановката, а не е хвърлено като някакъв ефект - може да се направи абсолютно всичко. И аз бих приел модерните концепции, ако режисьор ме убеди, че нещо е логично и издържано. Има феноменални нови постановки. Защото операта в класическия си вариант е доста архаична. Правил съм модерни неща, които са прекрасни, например в Рим, но в Германия съм участвал и в постановки, които не са ми харесвали.

- Как гледате на т.нар. комерсиални проекти? Мнозина смятат, че те популяризират оперното изкуство и привличат към него хора, които не се интересуват от опера.

- Павароти и заради това е велик - защото той доведе операта до хората. Тя е била изкуство на елита, слушана от ограничен кръг ценители, а той я доближи до много широка публика. По този начин повече хора започват да харесват това изкуство. Тук е ролята на образователните проекти и на музикалното образование в училищата. По света децата гледат не детски спектакли, а сериозна опера - "Тоска", "Дон Карлос"... И реагират много адекватно. На един проект идват 3000 лапета, правиш 4-5 образователни спектакъла, 300 от тях ще дойдат втори път, на 100 ще им хареса и ще започнат да ходят редовно на опера. Значи си си свършил работата.

- На какви жертви трябва да бъде готов един оперен артист, ако желае да изгради голяма кариера?

- Животът на оперния артист никак не е лек. Първо, нямаш дом, живееш, както казва Камен Чанев, на някоя аерогара. Ако имаш човек, който да е до теб и зад теб - е хубаво, но много от колегите нямат. Едно време всички ми казваха: Много пътуваш, толкова неща виждаш! А всъщност пътувам със самолета, отивам в хотела, в операта, пак в хотела и в самолета. Има градове, в които буквално не съм излязъл от операта. Хората създават семейства, деца, а теб просто те няма в тази схема. Затова си късметлия, ако си намериш човека, но той се жертва. Както съпругата ми, която беше преподавател в НБУ, асистент, работеше, обаче реши, че е по-важно да бъде с мен.

- За да постигне човек успех на световната сцена, освен талант и труд, какво му трябва, за да го забележат и да му дадат шанс?

- Някакъв талант трябва да има, огромна доза труд, който никога не свършва, и късмет - да попадне на точното място в точното време, да има такива срещи, които му отварят врати. И трябва да работи винаги на 100 процента, когато е на сцена да дава всичко от себе си. Защото не знае кой го слуша и какво може да произлезе от това. Никога не бива да се отпуска.

- Пандемията от КОВИД-19 рязко промени живота на всички ни. Артистите сигурно по-трудно понасяте тази неочаквана принудителна липса на сцената. В Италия започнаха да пеят по балконите, музиканти излъчват концерти от домовете си и т.н. На вас как ви се отрази?

- За мен беше огромен шок! Това ми е най-дългото спиране за пея. А най-ужасното нещо е неизвестността - никой не знае какво ще се случи оттук нататък. Някъде се говори за отваряне на оперните театри следващия април или дори юни. От друга страна, има индикации, че нещата ще се раздвижат още през септември. Обаждам се в моите агенции и питам, но никой няма информация и не знае какво ще се случва. Навсякъде е тотален хаос. Имам планиран "Макбет" на "Варненско лято" - доколкото разбирам, ще се състои. Каква публика ще има, колко процента, не се знае. Но бих задал следния въпрос: Защо в самолета може да влязат всички с маски и да седят един до друг 6-7 часа, а в театъра не може да влязат за 3 часа?! В театъра има повече въздух и място, отколкото в един самолет, нали?! Кой решава това? И защо отново театърът, културата и изкуствата остават на последно място? Чух, че в Италия са получили парите от държавата за 2020 г. и ръководствата на театрите казали, че ще направят нулев сезон и ще си върнат всички дългове. Което значи, че музикантите отново остават на заден план. Никой не се интересува от артистите. Според мен епидемията до дни ще свърши, но икономическият, социалният и културният хаос тепърва ще ни мъчи.