24 Ноември 2024неделя21:47 ч.

Алфред Круп (1812-1887), разширил семейните заводи "Круп" до най-голямото предприятие в Европа

Черно на бяло

Капиталът кожата си мени, но нрава си - не!

/ брой: 197

Много десетилетия не само у нас, но и в цял свят социалистите водят неравна борба срещу пороците на капитализма, чиито основни характеристики и днес са еднакви навсякъде. През март миналата година погледнахме през очите на големия немски журналист и писател Гюнтер Валраф, чиито книги излизат в многомилионни тиражи по цял свят, към дъното на "Макдоналдс" (виж тук). Днес ще стигнем едно друго дъно - това на "хер смърт" - на Круп. Той е производител не само на легендарните топове, които гърмят по всички крайчета на света от столетия насам. През Втората световна война в неговите заводи загиват от глад, студ и преумора милиони човешки същества, чиято основна вина е, че не са арийци. И нека не обвиняваме както обикновено само хитлеристката върхушка, защото изпълнители на геноцида много често са големите германски индустриалци. 

Гюнтер Валраф по блестящ начин, дегизиран и с чуждо име, прониква в "светая светих" на немския капитализъм, в който водещо място заема империята на Алфрид Круп (1907-1967). Печалбата ѝ само от Първата световна война, след която Германия затъва в нечувана бедност, възлиза на космическите тогава над 400 млн. долара. А "дреболиите", детайлчетата на случилото се в "Круп" през Втората световна война, които изнася Валраф, наистина са потресающи.

 

Алфрид Круп (1907-1967)


Това обаче се случва не само в Хитлерова Германия. Колко милиона са жертвите на мизерията в колониите, например. И колко милиарда са източени от тях? Но как да е иначе - става дума за преобикновен капитализъм. Не го ли изпитва и българският народ днес на гърба си, само защото някои западни свръхсъщества са решили да оглозгат до кокал нашата хубава земя и да я обезлюдят в най-скоро време? Е, сега го правят къде-къде по-елегантно. А нашите родни канибали се вият ката ден около тях за паница с грошове. Не продължава ли масово и по 18 часа на денонощие работният ден на българина в частни фирми, а и не само, по време на пандемията и никой не гъква, за да не бъде изхвърлен и оставен и без мизерното препитание... А да сте чули поне една партия да е включила в предизборната си програма дори намек за 8-часовия задължителен работен ден?

Такива са и нашенските чорбаджии - кожата си менят, но нрава си - не!

 

"Нежелателни репортажи", Гюнтер Валраф, Партиздат, 1978 г.

 


Из "Вярност за вярност"

 

Един бивш високопоставен чиновник от Круп, сега пенсионер, а през последните години на работа в друга фирма, с неохота си спомня за времето, което е донесло на завода неимоверно високи печалби, но което досега не е намерило място в юбилейните издания на фирмата.

Нужни са много ходатайства и уговорки, за да накараш 66-годишния бивш круповец да проговори. Очевидно той се страхува добрата му памет да не му навлече неприятности. Споменава случая с негов приятел и колега, който "знаел твърде много" и затова получил огромна сума пари, но после, когато въпреки всичко не могъл да опази тайната си, се побоял за живота си и сега живеел в чужбина в един вид принудителна емиграция... Няколко от свидетелите, които се осмелили да дадат показания срещу своите началници пред Международния военен трибунал в Нюрнберг по-късно, когато Круп поел отново властта си, изчезнали безследно... 

"Към първите чуждестранни работници, разказва очевидецът, се отнасяха още съвсем човешки. По икономически причини тогава още не си струваше да ги подлагат на специална обработка. През 1942 настъпи промяна, изпратиха 10 000 славяни и Круп "поръча допълнително" горе-долу същия брой. На него му беше изгодно да използва оптимално работната им сила. По външните стени на работилниците бяха окачени табла с думите: "Славяните са роби". В заводските съобщения буквално се говореше за "работници-роби" и "пазар на робите", а между другото и за "еврейски материал". В централното бюро наричаха насилствено докараните "парчета". Разпространи се фразата, че сега конвейерите "ще се удължават с еврейски материал". "Ohne arbeit kein Fressen" - "Без работа няма плюсканица" - бяха първите думи на надзирателите, които депортираните чуваха, когато ги изсипваха от товарните вагони в Есен и ги налагаха, включително болните и децата, с ритници и юмруци - нека знаят от самото начало, че тук "хлабаво няма".

На новопристигналите раздаваха дървени обувки и одеяла с емблемата на Круп (три преплетени кръга), а също и пленническата униформа на завода (синьо с широка жълта ивица). Имената бяха забравени, за отличителни знаци служеха номера, тегелирани с бял конец.

Настаняваха работниците-роби в развалини, в неотоплени бараки, училищни дворове и палатки. Някои трябваше да спят по земята, често под открито небе. Французите, доведени на принудителна работа, бяха например разквартирувани в кучешки колиби, високи точно 1 метър, дълги 2,5 м и 2 м широки; всяка такава колиба се заемаше от петима - за да влязат, те трябваше да пълзят на четири крака. Други бяха настанени в обществени клозети и стари фурни. Само в Есен имаше 55 работнически лагера на Круп. Заедно с работилниците в концентрационните лагери (между другото и в Освиенцим) Круп беше впрегнал да работят за него общо около 100 000 работници-роби.

За постоянното и най-бързо осигуряване на пресен евтин "човешки материал" отговаряше директорът Леман, който набираше хора от 5 окупирани страни. А когато избраните "парчета" не се качваха доброволно на транспорта, изпращаха ги в Германия с белезници.

12-14-годишни деца бяха използвани като пълноценна работна сила в заводите на Круп, а през 1944 имаше дори 6-годишни, принудени да работят. Във всички лагери на Круп за роби храненето беше катастрофално. Дори по времето, когато в Германия поради заграбената от окупираните страни реколта не съществуваше недоимък от хранителни стоки, робите на Круп бяха подложени на гладна дажба, за да се правят от тях икономии. Дажбите на Круп бяха много под и без това минималните, определени за цяла Германия дажби за изпълняващите принудителен труд.

Дневната дажба на работниците-роби много често се състоеше от така наречената "арестантска супа" (водата от сварени зелеви листа и няколко резенчета цвекло), филия хляб с мармалад или маргарин, всичко на всичко около 500 калории. Много от робите-круповци умираха от недояждане, много от тях бяха със съсипани, издути стомаси и екземи. Страхувайки се от зараза, Круповите лекари накрая вече се бояха изобщо да влизат в тези човешки зверилници за робите на Круп. Алфрид Круп беше господар на живота и смъртта. Беше се спазарил с нацистките големци да наема роби за по 4 марки дневно на глава и да си удържа по 70 пфенинга за храната, като запазва правото си на размяна. Беше си извоювал привилегията да връща лоша, а това ще рече - износена за кратко време при него "стока". Съответният параграф от търговската сделка гласеше: "Счита се за договорено, че могат да се разменят хора, напълно негодни за фабрична работа." Имаше германски работници, които въпреки заплахата от тежки наказания, поемаха риска и даваха по нещичко от храната си на прегладнелите роби. Надзирателите в някои цехове, например шефът на локомотивния завод, пращаха рапорти до ръководството на фирмата, че тези крайно икономични мерки в дажбите за хранене в последна сметка се отразяват зле върху производителността на работниците-роби, че дори когато ги бият с кожени палки, камшици и прочие, те от отпадналост не могат да работят и почти всеки трети отпада от производството. Често не помагаше дори и това, че от транспортите за депортирани се избираха само най-здравите и най-младите."

"Вярно, спомням си, често имаше оплаквания, че на чуждестранните работници не се дава достатъчно храна..." 

Из признанията на Алфрид Круп пред Трибунала срещу военните престъпници в Нюрнберг

"Както повечето шефове, давали разпореждания от бюрата си - продължава бившият служител на Круп, - и Алфрид Круп разправяше след разгрома, че не знаел нищо за зверското отношение към неговите работници-роби; той, който се интересуваше от всичко и по патриархалните обичаи сам вземаше най-важните решения, прехвърли вината върху другите. А всеки в Есен знаеше какво става при Круп с хората, обречени на принудителен труд. Всяка сутрин например повеждаха еврейките на тълпи като добитък по шесткилометровия път до работното им място през "Бьоклерщрасе" край ъгъла на "Алтендорферщрасе". Там беше главната канцелария на Алфрид. Оттам минаваха през зимата колоните с работници, между тях измършавели 14-годишни момичета с премръзнали ръце и крака, на които беше забранено да носят ръкавици, въпреки студа, обувките им, надянати на бос крак, представляваха дървени подметки, омотани с откъснати от завивките парцали..."

По-късно пред Международния трибунал срещу военнопрестъпниците в Нюрнберг Алфрид Круп си позволи да заяви, че "не знае за никакво нарушаване на правата на човека". Той по своему беше прав. Работниците-роби не бяха круповци. Понеже не бяха човеци, не можеше да става дума за накърняване на човешки права.

Жертвите на Круп действително имаха "възможност да протестират", те винаги можеха да изразят оплакванията си с викове.

Специално обучени надзиратели и надзирателки осигуряваха спазването на "мерките за социална помощ" с камшици и палки. В лагера на "Хумболдщрасе" например имаше един надзирател Рийк, който беше култивирал "обслужването" на работниците-роби в нещо като спорт. Носеше ботуши за езда, в едната си ръка винаги държеше парче гумен маркуч, а в другата - дълъг кожен камшик. Перчеше се пред другите надзиратели, че улучвал око от разстояние 2,5 метра.

Като най-висша инстанция Алфрид Круп също чуваше виковете на жертвите си, въпреки че по-късно пред съда твърдеше, че не знаел нищо за това. Секретарката му обаче имаше по-добра памет от него. Тя призна, че често е бивала смущавана от продължителни викове.

В мазето на главното управление беше щабквартирата на заводската охрана и отряда. За специална обработка на работниците-роби тук беше построен "кафез" - стоманена конструкция без прозорци с няколко прегради, всяка 55 см широка, 55 см дълга и 1,50 м висока, толкова тясна и ниска, че вкараните вътре почти полудяваха от болки. В студено време за разнообразие ги заливаха през малки дупчици отгоре със студена вода и ги оставяха така дълго време заключени. "Кафезът" беше отлично съоръжение за бременни. За най-дребни провинения - когато са застъпили смяната си в 4,45 часа вместо в 4,30 например или от изтощение са заспали на работното си място - те биваха подлагани на тази специална обработка дори в шестия или по-горен месец на бременността. На тези жени им се спестяваше раждането на живо дете, иначе концернът щеше да се погрижи за унищожаването на този непродуктивен живот в Круповите детски концентрационни лагери.

Детският концентрационен лагер беше особена придобивка на Круп, който вероятно от непризнат религиозен пиетет оставяше бременните жени да износват рожбите си, за да ги умори по-късно бавно от глад в лагера за кърмачета и малки деца в Бушмансхоф. През януари 1943 година в лагера е имало 120 полумъртви от глад кърмачета и малки деца; нито едно от тях не е доживяло до две години.

1972 г.

"И тогава Алфрид Круп тръгна към затвора; той, невинният, застана мъжествено пред военния съд. Той отговаряше за концерна Круп, но и за цяла Германия от висотата на ранга си. Сега край този ковчег Германия му благодари за това." 

(Из траурната реч на тогавашния президент на Бундестага Ойген Герстенмайер.)

"Никой не знае кой точно изрече коварната формула за изтребване чрез работа", но 4 седмици по-късно Круп докладва за това на фюрера. Той каза, че всеки партайгеносе се радва да вижда как се премахват "евреи, саботьори, чужденци, настроени против националсоциализма германци, цигани, престъпници и асоциални елементи", но не разбирал защо те да не сторят нещо за отечеството, преди да бъдат унищожени. Ако се впрегнат здраво, всеки един от тях би могъл през няколкото месеца преди ликвидирането си да изработи толкова, колкото за цял един живот... Разрешаването на проблема, както се оказа, е било въпрос на стопанска изгода..."

(Из "Круп" от Уилям Манчестър)

"В отговор на въпроса, защо семейството ми подкрепяше Хитлер, аз казах" "Ние, крупианците, не сме идеалисти, а реалисти. Баща ми беше дипломат. Имахме впечатление, че Хитлер ще осигури здраво развитие. Действително той направи това... в тази сурова борба ние имахме нужда от сурово и силно ръководство. Хитлер ни даде и двете. В годините след неговото ръководство ние всички се чувствахме по-добре. Когато бях попитан за антиеврейската политика и какво съм знаел в тази връзка, казах, че не съм знаел нищо за унищожаването на евреите, и освен това, че когато купуваш добър кон, трябва да приемеш и няколкото му недостатъка." 

(Изказване на Алфрид Круп пред международния военен съд в Нюрнберг. Осъден като виновен за ограбването на стопански имущества в окупираните страни; за изтребването и убиването на широки маси чуждестранни работници, обречени на принудителен труд. Получил наказание 12 години затвор, но освободен след три години - в разгара на политиката за ново въоръжаване").

 

Арндт Круп, единствен син на магната, се отказва от заводите и след смъртта на баща му през 1967 г. те стават публична собственост 


 

 

 

Русия е готова за преговори

автор:Дума

visibility 1374

/ брой: 224

Липса на гориво спря транспорта в Скопие

автор:Дума

visibility 1263

/ брой: 224

Австралия забранява социалните мрежи за деца

автор:Дума

visibility 1211

/ брой: 224

Накратко

автор:Дума

visibility 1200

/ брой: 224

Пералнята не работи

автор:Александър Симов

visibility 1418

/ брой: 224

Необходима забрана

автор:Таня Глухчева

visibility 1229

/ брой: 224

Трябва ли левицата да прави политически компромис?

visibility 1281

/ брой: 224

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ