Как Исландия преодоля кризата

Нито една страна не бе ударена от финансовата криза така тежко като Исландия. В началото на октомври 2008 г. банковата й система рухна. Спестяванията на населението се изпариха, страната бе залята от безработица, ежедневните неща станаха непоносимо скъпи, изчезнаха социални придобивки. Загубите на исландската борса надвишиха тези на САЩ от годините на голямата депресия от миналия век. Частното потребление за периода 2007-2010 г. спадна с една четвърт. Исландската крона загуби половината от стойността си. Бюджетният дефицит от 13,5% през 2008 г. превиши дори този на Гърция. А държавният дълг скочи до 130% спрямо БВП. Много жители напуснаха родината си.

Исландци протестират в столицата

През октомври 2008 г. близо 85% от банковата система на страната фалира. Крахът на водещите банки  "Кауптинг", "Ландсбанки" и "Глитнирбанк" се числи към 10-те най-големи банкови фалити в историята на света. Цялото това трагично развитие бе резултат от непремерената амбиция на исландския финансов капитал. Самоназовалите се като "бизнес-викинги" негови представители не пропуснаха случая да използват приватизираните през 2002 г. банки, за да се включат в световната финансова надпревара за виртуални печалби. През 2008 г. обемът на банковата активност достигна десетократната стойност на реалния икономически продукт на ледения остров. Въоръжени с огромни кредити, "предприемчивите викинги" се отправиха за пазарни завоевания по целия свят. В течение само на няколко месеца те придобиха многобройни предприятия в Скандинавия, САЩ и Великобритания. И всичко това стана възможно благодарение на неолибералната дерегулация на банковия сектор в Исландия.

Протести в Исландия - чучело на банкер виси обесено


След последвалото крушение страната изтрезня и подходи към преодоляване на кризата по съвсем друг начин в сравнение с Гърция, Ирландия и Португалия. След трагичния край на глобалното финансово парти, отбелязан със зрелищния фалит на "Леман Брадърс", правителството на Исландия постъпи по единствения правилен начин, като въобще не направи опит да спасява банките си и остави "Кауптинг", "Ландсбанки" и "Глитнирбанк" да обявят банкрут.
Това е първият полезен урок на Исландия, който я отличи, например, от Ирландия, чието правителство с цената на неимоверни разходи за обществото се опита да съхрани банкрутиралия си банков сектор, изпълнявайки разпоредбите на Брюксел. И точно в този момент нечленуването на Исландия в ЕС се оказа от изключително важно предимство за нея, което й позволи да избегне натиска на Брюксел за бюджетна подкрепа на банкрутиралите банки, с цел да продължи обслужване на дълговете към чуждите финансови институти. Вследствие на това последните претърпяха загуби, които няма да бъдат лесно забравени.
Към пострадалите от банковия фалит в Исландия принадлежат и много обикновени европейци, които бяха поверили спестяванията си на нейни банки. Полагащото им се според валидните за 2008 г. разпоредби на ЕС обезщетение за спестовен влог бе 20 887 евро. Исландия не е член на ЕС, но принадлежи към европейското икономическо пространство и като такава е длъжна да спазва неговите разпоредби. Последиците от банковите фалити разкриха редица грешки и пропуски във финансовата политика на ЕС.
Тъй като изискваната от ЕС минимална гаранционна сума от 20 000 евро отдавна се смяташе за твърде ниска, някои страни, между които Великобритания и Холандия, въведоха собствени, значително по-високи прагове. В тях активна дейност развиваше и исландската интернет банка "Айссейв" от групата на "Ландесбанки". С високите си лихви тя бе успяла да привлече стотици хиляди клиенти във Великобритания и в Холандия. След фалита на "Ландесбанки" те бяха обезщетени от своите правителства по значително по-високите национални гаранции. Веднага след това Лондон и Хага предявиха иск пред Исландия за възстановяване на разходите.
Сключеното накрая споразумение бе изключително неизгодно за Исландия. Великобритания искаше обезщетение от 2,4 млрд. лири, а Холандия - 1,3 млрд. евро. Към това бяха прибавени течащите лихви в размер на 5,55%, които обаче бяха по-високи от тези на които двете страни заемат пари от финансовите пазари.
Споразумението бе сключено от управляващата от април 2009 г. червено-зелена коалиция на социалдемократите с левите "Зелени" и се позоваваше на обещанието, дадено през есента на 2008 г. от бившия консервативен министър-председател Гейр Хаарде, гарантиращо пълно обезщетение за двете страни. Новият министър-председател на Исландия, социалдемократката Йохана Сигурадотир, беше заинтересована от споразумение с Великобритания и Холандия, за да не се обременява приемането на страната в ЕС. Но споразумението бе одобрено от исландския парламент с мнозинство от само 3 гласа.
Населението на страната обаче изрази дълбоко несъгласие с тези заробващи договорености, което се изрази в нестихващи демонстрации. Двадесет и три процента от гласоподавателите внесоха петиция до президента с искане за референдум по въпроса. Президентът уважи тяхното искане, отказа да подпише споразумението и откри пътя за допитване до народа, първото от независимостта на страната през 1944 година. Това събитие би камбаната за тревога сред световния финансов елит. Самият прецедент, че данъкоплатецът ще решава при какви условия ще застава зад задълженията на държавата, предизвика буря на финансовите пазари. Големите рейтингови агенции не закъсняха и веднага след решението за референдум  понижиха през януари 2010 г. бонитета на Исландия.
Управляващата червено-зелена коалиция подкрепи споразумението. Опозиционната "Партия на независимостта" проведе, с подкрепа на стоящите зад нея неолиберални медии, усилена агитация против него, внушавайки на населението, че червено-зелената коалиция е неспособна да управлява страната. Със своя отрицателен вот тя се надяваше да предизвика международна изолация на страната и сваляне на правителството. Но тези дребнави междупартийни ежби не интересуваха хората. Те гласуваха на референдума с "Не", защото смятаха споразумението за крайно несправедливо и на допитването през март 2010 г. го отхвърлиха категорично с 93,2 процента. То бе подкрепено само от 1,8% от избирателите. След този ясен израз на народната воля на британското и холандското правителство не им оставаше нищо друго, освен да се върнат на масата за нови преговори.
Изготвеното ново споразумение беше по-изгодно от предишното. Според него плащанията по обезщетението трябваше да започнат 2016 г. и да не надхвърлят 5% от държавните приходи. Краят им бе изместен от 2023 на 2046 г. при значително по-умерена лихва от 3 на сто. Това споразумение бе подкрепено от парламента с голямо мнозинство. Но президентът Гримсон отново отказа да го подпише и по този начин инициира ново допитване през април 2011 година. На него близо 60% гласуваха с "Не". Социалдемократите оцениха вота като поражение.
След повторното "Не" Лондон и Хага обаче отказаха да се върнат на масата за преговори. Случаят според тях трябвало да бъде решен по правен път от съда на Европейската зона за свободна търговия (EFTA) в Люксембург. Исландия, заедно с Лихтенщайн, Норвегия и Швейцария е една от страните, останали в EFTA. Тази организация бе образувана в противовес на ЕС. Контролната комисия на EFTA в Брюксел взе позиция на страната на Великобритания и Холандия и призова исландското правителство да възстанови плащанията по обезщетяване на клиентите на фалиралата банка "Айссейв". В писмото от май 2011 г. Рейкиявик отговори, че не смята че е нарушил своите задължения. Исландският парламент почти единодушно подкрепи този отговор, с което спорът остана с отворен изход.
В конкретния случай Исландия не отказва да обезщети спестителите във и вън от страната за претърпените щети. Тя дори изрично класира с приоритет техните искания пред тези на банките и застрахователните компании, смятайки, че за удовлетворяването им трябва да се разчита на имуществото на банкрутиралата банка "Ландсбанки", оценявано на 594 млрд. крони, но не е сигурно дали ще получи достъп до намиращото се в чужбина недвижимо имущество и какви ще бъдат приходите от неговата разпродажба.
Исландското общество има намерение да разкрие до дъно обстоятелствата, които доведоха страната до тази безпрецедентна катастрофа. За целта бе конституирана парламентарна комисия, която представи през април 2010 г. първите резултати от своите проучвания. Там се назовават и отговорните лица. Това са управителят на централната банка, шефът на службата по финансов надзор, както и тогавашният консервативен министър-председател Гейр Хаарде и неговият министър на финансиите и икономиката. Но отговорност носят и социалдемократи като Бьоргвин Сигурдсон, който бе министър на икономиката в двете години преди крушението.
Парламентът разкри не само връзките между финансови институции, политици и медии, които доведоха до пагубната дерегулация в банковия сектор. Началото на октомври 2010 г. депутатите решиха да изправят предишния министър-председател пред извънреден трибунал, като един от главните виновници за даденото обещание за безусловна компенсация на пострадалите от кризата. За целта бе свикан за първи път конституираният още през  1905 г. специален съд. Естествено, Хаарде се смята за напълно невинен и нещо повече, за жертва на политическо преследване. След почти едногодишно проучване съдът реши да снеме 2 от 6-те обвинения, но присъда и по останалите обвинения може да доведе до затвор. Дори и да не се стигне дотам, самото обвинение срещу Хаарде означава удар срещу системата на финансовия капитал в страната и за всички стана ясно кои са виновни за кризата.
Народът на Исландия устоя на масирания натиск на Великобритания и Холандия само защото страната не беше член на Евросъюза. В края на неговата победа Лондон и Хага остават само с яростта си срещу непокорните викинги. Възможностите им за реванш са твърде ограничени. Двете страни заплашват с вето срещу приемането на страната в ЕС, но тези заплахи въобще не стряскат исландците.
Междувременно парламентът в Рейкиявик реши да се започнат преговори за влизане в ЕС, но съвсем не е сигурно дали въобще ще се стигне дотам, защото и този въпрос ще се реши с референдум, като отсега е ясно, че мнозинството ще гласува отрицателно. Присъединяването на Исландия към ЕС се оспорва от консервативните рибари и от червено-зеления кабинет. Социологическо проучване от май т.г. показва, че над 55% от населението е против членство в Европейския съюз. И като че ли интересът на Брюксел от приемането на страната в общността е по-голям, отколкото в самата Исландия. ЕС има интереси от големите рибни пасажи покрай бреговете на острова и от неговото стратегическо положение в Атлантика по отношение на предстоящата борба за разпределяне на суровините в полярните региони.
От неоценимо значение за Исландия за преодоляване на кризата се оказа съществуването на собствена валута. Исландската крона загуби от девалвацията половината от стойността си спрямо еврото, което значително оскъпи вносните стоки и направи пътуванията в чужбина почти невъзможни. Някои международни икономически актьори напуснаха страната. Но евтината крона повиши конкурентоспособността на местните производители и експорта, преди всичко на рибната промишленост и земеделието.
Обезценяването на националната валута, заедно с непоколебимо проведената ликвидация на банкрутиралите банки, както и отказът за изплащане на страховитите суми към чужбина, създадоха предпоставки за леко съживяване на исландската икономика. Ако спадът на БВП за 2009 г. беше 6,8%, през 2010 г. той беше само 1,1%, а за 2011 г.  дори се очаква растеж от около 2,4 на сто. Дефицитът на държавния бюджет за 2009 г. възлизаше на 9,3%, 2010 г. е - 5,7%, а за 2011 г. се очаква да падне до 2,5%, което вече е в нормите на ЕС.
Съвсем друго е положението с Гърция, Ирландия и Португалия. Като членове на ЕС те са подложени на натиск от страна на водещите държави в Евросъюза да подкрепят финансово своите банки, за да не нанесат загуби при евентуален фалит на банките, застрахователните компании и пенсионните фондове в Германия, Франция, Великобритания и Бенелюкс. Като членове на еврозоната Гърция, Ирландия и Португалия нямат собствена валута, която би им позволила чрез обезценка да направят експорта си по-конкурентоспособен. Трите, изпаднали в криза страни, трябва освен това да се подчинят на унизителните програми за икономии, предписани от Европейската комисия, Европейската централна банка и Международния валутен фонд.
Наложените им от ЕС ограничения водят до непоносими съкращения на заплати, пенсии и социални придобивки, а приватизациите означават разпродажба на инфраструктура. Най-същественото обаче е, че въпреки всичките тези сурови мерки тези еврочленки дори 3 години след пика на кризата не могат да се върнат към икономически растеж. И ако сравним положението им с това на Исландия, още от пръв поглед става ясно, че само запазването на националния суверенитет може да предотврати в такава екстремна ситуация превръщането на по-слабите страни в неоколониален протекторат на икономически силните в Европейския съюз.