21 Март 2019четвъртък06:05 ч.

Шарж на Чудомир

Мнение

Къде са знаменитите българи?

Да скръстят ръце имат право само мъртвите небесни посланици в нашия духовен простор, а живите да търсят възкресение в народополезни дела

/ брой: 7

visibility 747

Станко МИХАЙЛОВ

Когато още като малък починаха родителите ми и завинаги загубих топлата майчина целувка и мощната бащина прегръдка, дори и на днешната ми пределна възраст мъката продължава да ме задушава. А понеже не намерих никакви надежди за спокоен и смислен живот и останах сред разбунената стихия на морския бриз, от съзнанието ми не изчезват спомените за тях, както и за някогашните ми съученици, приятели, колеги, съграждани, дори и момичета от първите прегръдки.

Например докато живеех в незабравимия Казанлък и бях още в първо отделение, великият наш писател 

 

Чудомир 

и директор на известното читалище "Искра", разрешаваше на библиотекарките да ми дават "Под игото" на Вазов, "Огненият парашутист" на Емил Коралов и др. А това беше позволено само на учениците в трето отделение. Но започнах да чета още на 6-годишна възраст покрай баща ми, и то вестниците "Утро", "Зора" и "Заря", от които той не се отделяше, а когато отивах в читалището, за да изглеждам по-голям, стъпвах на своето мукавено куфарче и промушвах остриганата си глава през малкото прозорче. След това изричах на библиотекарката заглавието на книгата и политах от радост към къщи, без да спра да я чета още по улиците...

Оттогава и до днес в съзнанието ми стои великият театрален и филмов актьор 

Стефан Гецов

с когото живеехме в една махала - "Калпакчийската", освен че бяхме в един клас. А със Стефан в училище и извън него не спираха неповторимите ни детски волности. Особено през летните дни, когато двамата замръквахме в катерене по дворните орехи в старческия дом, макар и често одрани до кръв от паданията ни след счупването на някои клони. Или когато прескачахме като диви кози по купищата слама за животните, а майка му, леля Стефанка, като готвачка на дома, всеки обед ни прехранваше с вкусните си гозби, и то през гладните години на Втората световна война. Зимно време пък не спирахме да се пързаляме със шейните по снежната стръмнина на фабриката за платове "Братя Стайнови". Е, имаше и случаи, когато при внезапна вражда съм го удрял по дългообразната глава, затова и всички му викахме "Пъпеш". Но това веднага се забравяше и продължаваха немирствата ни. После, когато вече пораснахме, продължихме да дружим и в Бургас, където вече живеех при сестра ми кака Мария след смъртта на родителите ми. А Стефан дойде в същия град, след като завърши Театралната академия в София за артист, но без да знаех това. Тук обаче той престоя само един театрален сезон. Защото като изигра блестящата роля на Иван Шишман от пиесата на Камен Зидаров, за почуда и завист на колегите му веднага го назначиха в Народния театър в София. При все това приятелството ни и тук продължи, когато скоро след това и аз се преселих в столицата, макар че той беше вече женен за преподавателката от ВИТИЗ проф. Елка Гецова, с която също станахме приятели и която канех да изнася платени лекции по режисура. Но заедно с всичко друго, а и аз вече като режисьор, му възложих да изпълни стиховете на знаменития ни поет и също мой дългогодишен приятел Дамян Дамянов във филма ми "Обичам те, живот". А него, и то без сценарий, без осигурени финансови средства, операторски екип и пр., се залових да снимам след двата му опита за самоубийство. Въпреки това живя още 12 години. Но едва ли щеше да оцелее, ако нямах пряката подкрепа на тогавашния министър на културата Георги Йорданов. Защото през този период двамата правихме какво ли не за общия ни приятел, част от които факти съм описал в книгата си за него "Плачи, приятелю".

А какво да кажа и за знаменития ни театрален и филмов актьор 

Любомир Кабакчиев

макар че с него станахме приятели не в Казанлък, а в София. Когато още като водещ асистент-режисьор в първия наш многосериен телевизионен филм "С пагоните на дявола", постановчик Григор Чернев, по сценарий на началника на разузнаването в МВР Константин Кюлюмов и Евгени Константинов, му дадох, по мое лично решение, една от главните роли с другите наши любимци Димитър Буйнозов, Никола Анастасов, Петър Чернев. Те, заедно с актьорските задачи, изпълняваха по мои лирични текстове маршовата песен "Бомбите, бомбите, ах", музика Петър Ступел, диригент - световната музикална легенда Милчо Левиев, и в изпълнение на акад. Бисер Киров, която после излезе и на плоча, освен и още други шест песни в същия филм - пак по мои текстове.

А какво да говоря и за 

Георги Калоянчев

с когото месеци прекарвахме в руския град Черновци сред неспирни номера, смехове, закачки и където снимахме българо-съветския филм "Откраднатият влак", режисьор Володя Янчев? А консултант на филма беше прославеният военен министър на бившия Съветски съюз маршал Судец, който стана наш приятел при снимането на филма, а после приятелството ни продължи и в България.

А как да отмина театралните и филмовите артисти Ицхак Финци, Григор Вачков, Георги Попов, Виолета Донева, Наум Шопов, Васил Стойчев, Стефан Илиев, Асен Кисимов, Иван Братанов, Ганчо Ганчев, Милка Туйкова, Петър Слабаков, Доротея Тончева, Сотир Майноловски, Иван Янчев, Кирил Господинов, Ванча Дойчева, великия народен артист Цено Кандов и още кой ли не, с които сме били общи участници в други филми, или съм ги вземал в мои такива да ги изпълняват, озвучават и пр. Например Иван Янчев, Сотир Майноловски и др., които участваха в сатиричната ми творба "Хайде, хаирлия да е" и която по моя режисура спечели водещата награда на Първия филмов фестивал в тогавашен Толбухин.

А как да отмина и 

Стефан Данаилов

с когото изпълнявахме "главните роли" във филма "Морето" на режисьора Петър Донев? Докато го снимахме в Златни пясъци с Доротея Тончева, Ицхак Финци и още други, двамата с Ламбо живеехме в една хотелска стая. А още преди и след това участвахме и в съвместните българо-съветски и българо-немски продукции "Първият куриер", "Откраднатият влак", "Понеделник сутрин"...

А останалите не десетки, а стотици театрални и филмови сценаристи, редактори, режисьори, оператори, художници, гримьори никога няма да отнеса към забвението, като например Христо Писков и жена му Ирина Акташева, Петър Василев, Рангел Вълчанов, Никола Корабов, операторите Димо Коларов, Младен Колев, Стефан Костов, комуто поверих да заснеме филма ми "Обичам те, живот" за поета Дамян Дамянов по моя режисура, както и Мони Аладжем, Искра Личева, Виолета Йовчева, прекрасния гримьор Митко Куклин, писателите Георги Мишев, Тодор Монов, макар че той още съвсем млад се самоуби...

Да не говоря и за легендарния 

Апостол Карамитев

За него мога да разказвам неспирно дълго, но не ща да се връщам към онези тъжни спомени. Защото и с него някое време бяхме заедно във филма "Един снимачен ден" по сценарий на Валери Петров, режисьор Борислав Шаралиев. Аз обаче като асистент-режисьор, а Апостол - като актьор. Но най-тежкият и досега спомен за мен е свързан с пленителното очарование, доброта, честност и скромност на годеницата му Магда, с която са учили в италианското училище в Бургас. Защото след смъртта на родителите ми, когато отидох да живея в Бургас при сестра ми Мария, тогава и Магда застана до мен, щедро дарявайки ме с грижи, нежност, обич. Но след общото ни пътуване с влака от Бургас за София и с Апостол през 1948/1949 г., когато реших да кандидатствам в театралната академия за актьор, само след 42 дни боледуване по време на съвместното им семейно общение, тя почина съкрушена от мъка. И как не, когато съвсем скоро след това Апостол се ожени за актрисата Маргарита Дупаринова, макар и над неговите години и не толкова пленителна като годеницата му Магда. Затова и до днес не ми се разказва тази неизразимо трагична история.

А да упомена ли и българските литературни колоси Николай Хайтов, Павел Матев, Георги Джагаров, Орлин Василев, Христо Банковски и още десетки други, които също с години бяха мои приятели, но и те отдавна вече не са в нашето битие?

А какво да кажа и за другите режисьори и мои неразделни приятели, и то в продължение на дълги години: Володя Янчев, Никола Рударов, Петър Донев, Николай Попов, Петър Каишев, Пинкас и още десетки други, с които съм работил и общувал с години? Когато песните във филма "Старинната монета" на Володя, музика Петър Ступел, се изпълняваха от легендарната наша естрадна певица Лиана Антонова? В него началният текст на основната песен беше започнат от мен. Но тъй като не можах да го довърша, освен че в момента го съчинявах в дома на Ступел пред него и Володя, съставих само първите няколко строфи: "Любовта е море. Любовта е вълна..." И затова още в мига предложих на двамата ми приятели да го дадат и да го напише също неразделният ми тогавашен приятел поетът Петър Караангов.

 Скоро след това песента влезе във филма, после бе издадена на плоча и до днес остана популярна и обичана.

Да говоря ли и за незаменимия 

Радой Ралин

с когото заедно с Володя Янчев дори и през нощите не се разделяхме от постоянната ни приятелска и духовна споеност? Боже, с Радой какви несекващи "номера" си правихме, и то още от Кайлъка в Плевен, където снимахме филма "Конникът", оператор и режисьор Георги Алурков и който беше моят първи филм като асистент-режисьор, освен и актьор в ролята на келнера Кирцата. Защото тогава по моя воля извиках да участва в него и Радой със сина си Кинчо, защото едва връзваше двата края, и то вече като разведен с жена си...

А пък за 

другите наши духовни колоси

Елисавета Багряна, генерал Владимир Стойчев, поета и министър на културата Павел Матев, после и с министъра на културата Георги Йорданов и още кои ли не никога няма да се наситя да разказвам. А и как мога да се потапям с онемяло мълчание под сияйните небесни простори, в които и до днес продължават да витаят в него заедно с образите на родителите ми? После на кръвния ми дядо Иван Петров - най-малкия Шипченски герой опълченец. След него и братята ми Стоян и Георги, загинали за България: първият като разузнавач по време на хитлеро-фашистката война из Македония, вторият като пиротехник при изпробване на новосъздаден боен снаряд в "Арсенал"-а в Казанлък с генерал Велчев и още други 5 офицери. Е, тогава бате Георги оцеля. Но след тежко поразените му дробове от отровния газ и той почина.

Едва се спасил от смъртната си присъда и баща ми Петър Михайлов през Балканската война (1912 г.) като военен командир на картечна рота и революционер-антифашист, ако не поел вината върху себе си легендарният борец-антифашист Добри Терпешев с неговите 200 хиляди последователи из Югоизточна България, единствен осъден на три смъртни присъди чрез обесване. Но оцелял по чудо, след Девети септември 1944 г. става заместник министър-председател на България, военен министър...

А как да отмина и сестрите ми Дина и Вана от първия брак на баща ми, сред които обаче най-благочестива беше красивият и скромен образ на кака Мария от втория брак на баща ми с майка ми Щиляна, с която ме създали и която след смъртта и на двамата жертвено пое моето отглеждане, възпитание и образование в Бургас. Още повече, че заедно с мен трябваше да обгрижва и малкото си, болно и неговорещо заради увредените му мозъчни функции дете Юлия. После да понесе смъртта и на първия си малък син Димчо, а при това и с уволнен от работа мъж като началник влак. Но оттогава години наред цялото семейство бе подложено на глад поради тежката купонна система и всеки трябваше да се изхранва само с 240 г черен хляб, без мляко, сирене, месо, захар, олио... Още тогава разгърнах достойнството си с повик на духовността, защото единствено тя можеше да ме избави от душевните ми страдания. Да изтрие сълзите и да отвори взора към житейското ми победителство. Да съюзя терзанията си с всякакви земни злини. Да прогонвам от себе си всякакви позорни деяния. Предателства. Жестокости. Да не се лиша дори от частица гордост и гражданско достойнство. И затова още от малък се учех на най-извисените човешки добродетелни притежания. И не само от родителите и от сестра ми, а преди всичко от нашите велики поети, писатели, артисти, режисьори, политици, министри, някои от които съвсем оскъдно споменах дотук. Защото всичките те витаеха като небесни посланици в нашия социален бит и духовен простор.

За моя клета орис обаче в днешната ни житейска реалност всичко това се превърна в 

унищожителна разруха от безнадеждност

В смърт, в която изчезнаха не десетки приятели, колеги, съседи, а стотици, с които общувахме.

Затова, когато разгърнах енциклопедията за бившите ни театрални и филмови деятели, не можех да повярвам, че всички те са вече във вечността  и никога няма да ги видя повече. С каква душа, разсъдък и вяра още да бленувам за изграждането на очакваното от десетилетия икономическо, социално и духовно благоденствие? И пак с кървящи рани ли да правя това за нов разцвет на скъпите ми сънародници? И пак ли да вършим това с безумно упорство за победителство с надежди за житейско благосъстояние, красив и достоен дълголетен живот? Особено, когато от десетилетни години днешният не ни сплотява родолюбиво и по човешки жертвено, освен егоистично, предателски, унизително, и то с най-оскъдни духовни и житейски успехи? Когато в неизброими случаи от бляновете останаха в душите ни само позорни частици. Но, докога? Няма ли най-сетне всички да кажем: "Стига! Стига!"

Затова, вместо тях, високо изкрещявам: Стига, мои български братя и сестри, сме размахвали перушинените си криле като проскубани кокошки, и то без да снесат поне едно хранително яйце за Великден. Защото без него няма да има никакъв свят празник, нито един хлебен залък за хранителното ни израстване. И затова накрая казвам: Да скръстят ръце право имат само мъртъвците. А живите да търсят възкресение в народополезни дела.

Четири дами оглавяват новата ЦИК

автор:Ростислава Иванова

visibility 86

/ брой: 55

МВР строи три бежански лагера за над 8 млн. лева

автор:Дума

visibility 68

/ брой: 55

Пак отлагат срока за концесията на летището

автор:Дума

visibility 73

/ брой: 55

5000 таксита на протест срещу чужда компания

автор:Дума

visibility 82

/ брой: 55

Появи се и трети кандидат за бизнеса на ЧЕЗ в България

автор:Дума

visibility 93

/ брой: 55

"Росатом" готова да строи АЕЦ "Белене" само с печалба

автор:Дума

visibility 97

/ брой: 55

Тръмп търси място на Бразилия в НАТО

автор:Дума

visibility 73

/ брой: 55

Токаев пое властта в Казахстан

автор:Дума

visibility 72

/ брой: 55

Румънците искат хубави пътища

автор:Дума

visibility 60

/ брой: 55

В богата Калифорния хиляди бездомни живеят в колите си

автор:Дума

visibility 64

/ брой: 55

Страховитата система на забавачките

автор:Деси Велева

visibility 61

/ брой: 55

Не е за вярване - днес цензурират и цар Борис III

автор:Христо Георгиев

visibility 142

/ брой: 55

Събудете се, политици!

автор:Дума

visibility 75

/ брой: 55