Къде е промяната?

Няма, няма и да има по-хубава гледка от протестиращи хора. Това е демокрацията в нейния най-чист и вдъхновен вид. Протестите пренареждат политически ситуации, поставят властта натясно и са един от основните двигатели за промяна.
Но има един много деликатен момент, за който никой не се пита в окото на бурята. Какво следва след тях? Как решаваме задачата за промяната на България? У нас този въпрос е болезнен, но изключително значим, защото в последните 15 години страната се тресе от протести, отново и отново, а пък нищо не се е променило. И всеки път по телевизиите шестват политическите поети, които виждат в протестите революция, вълна, генерационен взрив, младежки пориви и мечти за бъдещето. Интересно тогава как все финишираме с едни и същи физиономии, в един и същи тупик, в самозатворена реалност от повтарящи се проблеми?
Днес протестите ясно показаха, че политическата криза никъде не си е тръгвала. Тя беше временно отложена, но се разрази с цялата си ярост като торнадо. Резултатът от това ще е следният: властта изтегли бюджета, едрият капитал е доволен, парламентарният блокаж е сигурен, а предсрочните избори не носят надежда. Все по-утопично става Народното събрание да успее да избере нов състав на ВСС, а следователно Борислав Сарафов остава бетониран, страната влиза без бюджет в еврозоната и цените ще растат. Пълна каша и задънена улица.
Всъщност е още по-мрачно. Приемаме, че омразната власт пада. Следва служебно правителство. Благодарение на най-тъпите поправки в Конституцията вече си имаме "домова книга". Приятно четиво. Разгърнете я - в нея няма кандидат, който да не е човек на Пеевски. И какво се получава - протестиращите срещу Пеевски минават през минно поле, за да получат негово правителство, което ще организира изборите. Да не говорим, че опитът от 2020 година показва много ясно едно - протестната готовност не се прелива в избирателна активност. През 2021 година България регистрира най-ниските нива на явяване на избиратели пред урните, въпреки че предната година гражданската енергия се разля по улиците. 
На какво се дължи това? Ами вероятно на факта, че никой не иска да смени икономическите основи на системата. България не се нуждае от повече морал в политиката. Моралът е изменчиво понятие и всеки го тълкува, както си иска. За градското дясно беше абсолютно морално да си управляват с Пеевски и да му пишат любовни есемеси. Властта се възпитава, когато е принудена да мисли за по-добрия живот на хората. За справедлива данъчна система. За сериозна политика по повишение на доходите. За автентична битка с бедността и неравенствата. Точно тези лозунги липсват в протестните активности на България от години насам. А това означава въртенето на едни и същи лица, на едни и същи остарели и отровни идеи, на едни и същи тъпотии, които правят протестите само красиви, но не и полезни. Всъщност тук критиката е към всички партии. Те напълно се отказаха да водят идейни битки, всичко се е свело до баналното ежедневие и абсолютно клишираните схемички. Резултатът е това, което имаме. Гражданска енергия, отвращение и ефектни лозунги, но без промяна, без никаква промяна...