Избор между зависимости

Колкото да изглежда привлекателно като историческо, а също и като съвременно понятие, Независимостта у нас не звучи така романтично, както Освобождението и Съединението. Това се дължи най-вече на предимно дипломатическо-бюрократичния начин, по който е осъществено то. Следва да помним, че всички балкански държави бяха създадени в началото със статут на васалитет, от който те се отърваха за около 20 години. В тази идея за васалитет, освен че се приемаше, че балканските държави са още незрели за самоуправление, се съдържаше и коварният подход те да бъдат държани в зависимост не толкова от бившата си угнетителка, колкото от великите сили, които по този начин си осигуриха и легално право да се намесват във вътрешните им работи.
И все пак Независимостта има реални проекции като национално и държавно постижение. България вече можеше да сключва договори направо, премахнаха се всички финансови обременения върху нея, тя вече можеше да участва във всички междудържавни конференции на равна нога, национализирани бяха източните железници. И по този начин беше окончателно свален духовният фес от лицето и главите на всички българи.
Независимост, разбира се, можеше да се прояви и преди това събитие и тук се срещаме с парадоксалния факт, че преди 1908 г. България като че ли беше по-самостоятелна и решителна в своите действия, отколкото по-късно, когато започна да участва в коалиции, в съюзнически комбинации и в различни договорености с европейските и балканските държави. В този смисъл можем да кажем, че Независимостта е празник, но той не е възпят нито в поема, нито в песен, нито в някаква друга възвишена форма на национално утвърждение. Тя обаче беше необходима стъпка по пътя на окончателното откъсване на държава като България от нейното минало на поробена страна.
България е била в независимост от великите сили дотолкова, доколкото е могла да избира между зависимости. Не случайно казвам, че до 1908 г. тя е била по-самостоятелна в решенията си. От друга страна, имаме едно тягостно впечатление, че винаги, когато сме взели самостоятелни решения след 1908 г., обикновено сме грешали.
Често говорят, че след 1944 г. сме били зависими от Русия. По време на социализма ние бяхме в състава на блокова система. Ако Белгия беше попаднала в тази териториална торта, която беше разрязана в Ялта, вероятно и тя би била не по-малко зависима, отколкото сме били ние. В това отношение можем да кажем, че изкуството на тогавашните политически дейци много приличаше на онова до 1908 г. - в рамките на една почти регламентирана юридически зависимост, да направиш една или друга стъпка на относителна независимост.
А в момента трудно можем да кажем, че една страна - която и да е тя, е изцяло независима. И американците не са изцяло независими дотолкова, доколкото комуникацията, информацията, производството са толкова зависими едни от други, че не можеш да направиш и един молив, ако не си в партньорство с другите. Тягостната разлика днес е в това, че ако по-рано беше неудобно да се каже, че си зависим от външна сила, днес това е комплимент. Когато априлците вдигнаха въстание през 1876 г., за да ги уязвят, казваха, че това са руските рубли и златото на Москва. Тази теза под различна форма продължааше да съществува и преди 9 септември, и след това. Днес всеки политически деец едва ли не се самоизтъква колективно или личностно с това, че е одобряван, поощряван и подкрепян от чужбина. Което е драстичен срив на самите понятия зависимост и независимост. Ако утре на празника един нашумял напоследък посланик се появи пак някъде, това ще бъде напомняне, че смяната на една зависимост с друга зависимост невинаги означава отхвърляне на зависимостта изобщо.