Историческа мъка

Боже, колко историческа мъка има по този свят, боже!
Единствено този вопъл може да се изтръгне от сърцето на човек, който е видял как 30 души се опитват да провалят конференция, посветена на Людмила Живкова, в СУ. Да превърнеш в своя кауза това да прекъснеш конференция за нея, е суперотчаяно. Странното е, че тези 30 души се обявяват за носители на демокрацията, европейските ценности и световния дух.
Как става така, че тези, които трябва да са най-големите демократи, най-много обичат да забраняват? Това е парадоксът на българската душевност - десницата е в състояние да се бори единствено с призраците от миналото, защото е безпомощна в настоящето. Нека да се занимават колкото искат с Людмила Живкова, ама от това резултатът им трудно ще мръдне от 1 процент.
И още нещо. Това, че някой умишлено насажда носталгия, е сравнимо като идея с разбирането, че има световно правителство. Носталгията е страничен ефект на отчаянието. Хората са толкова отвратени от това, което им предложиха за 20 години, че единственото им спасение от вечния ужас остана в кротката прелест на миналото. Защото всеки може да мисли каквото си иска за Людмила Живкова, но по нейно време имаше възход на културата. Днес странните акции доказват, че опростачването е единствената антитеза на онези времена.
Фактът, че десницата определи цялата история за свой враг, също е интересен. Той доказва, че те просто не се чувстват от това време и място. А вероятно акцията им е породена от ужас.
Просто никой никога няма да изпита носталгия за тях.