Има ли в протестите някаква логика?

Антон Олейник
Ведомости

Въпреки разликите в географското им положение и различната им форма, тези протести имат и едно сходство: всички те се оказаха неочаквани и несистемни. Нещо повече, те могат да бъдат определени и като антисистемни.
Ако не се отговори на предизвикателствата, представени от тези протести, съществуващите институции  (и системата като цяло) ще понесат още по-сериозни сътресения - както в Изтока, така и на Запад.

Вързани с една верига
Тези толкова различни на пръв поглед протести имат нещо общо. Те са насочени срещу различни аспекти на системата: недостатъците на избирателното законодателство, ограниченият достъп на някои категории трудещи се до пазара, отчуждението на държавните институции от обикновените граждани и т.н. Протестират онези хора, които се оказаха изключени от всекидневното функциониране на съответните държавни институции. Въпреки че конкретните причини за това изключване могат да бъдат различни в Изтока и на Запад, резултатът им е еднакъв - нарастване на броя на тези институционално изключени хора.
Има ли нещо общо между Мохамед Буазизи, продавач на зеленчуци от Тунис, и Брадли Менинг, обикновен аналитик, който работи за американското разузнаване в Ирак? И двамата не си намериха място в съществуващите в Тунис и САЩ институционални системи. Самозапалването на първия от тях като протест против постоянните унижения на нелицензираните улични търговци от държавните чиновници постави началото на "арабската пролет". Дейността на втория против методите на водената от американците война в Ирак стана ключов епизод в епопеята WikiLeaks. И "арабската пролет", и WikiLeaks са брънки от една и съща верига на протестите срещу системата.

Системата или системите?.
С изчезването на Съветския съюз от географската карта и от политическото деление на света беше провъзгласен "краят на историята". Съветската система се оказа напълно нереална алтернатива на либералния капитализъм. Изглеждаше, че с края на "съветското" идеалите на свободата ще се възцарят навсякъде по света.
Но това не се случи.  "Еднополюсният " свят не се оказа по-комфортен за съществуване от "двуполюсния". От една страна, "съветското" не изчезна моментално. Влиянието на съветската институционална система се запази на нивото на културата и на неформалните институции в постсъветското пространство. По-конкретно, и досега продължава да съществува запазилият се от съветската система властови модел - в семейството, трудовите колективи, офисите, университетите, театрите и държавните органи.
От друга страна, падането на системите за сдържане и противостояние на международно ниво се отрази негативно и на "победилата" либерална система. Тя все повече започна да възпроизвежда главните недостатъци, характерни за съветската система: отслабването на обратната връзка с управляваните обекти, липсата на прозрачност, системното нарушаване на личното пространство на човека и на неговата лична неприкосновеност, манипулацията чрез информационните потоци и др.
Ето защо никак не е учудващо това, че броят на дистанцираните, изхвърлените от системата хора не се намали нито в източния, нито в западния свят. При което сред тези изключени от системата хора се оказват далеч не само убедени анархисти и бунтари по природа. Нито Буазизи, нито Менинг по принцип отричат необходимостта от системата. Така например, уличният търговец Буазизи е имал нужда представителите на държавата да признаят и защитят правото му на собственост. Защо иначе да протестира - стига само да стои по-далеч от началниците. На отхвърляните от обществото хора им е необходима системата - но не такава - враждебна към техните интереси и не толкова отчуждена от тях, както реално съществуващата.

Загуба на правото на глас
Своето несъгласие със съществуващия ред хората могат да изразяват както оставайки вътре в системата (какъвто е в случаят с вътрешната опозиция), така и излизайки от рамките ? (това е външната, извънсистемната опозиция). Във връзка с това икономистът Алберт Хиршман говори за две стратегии на протеста: гласност и бягство от системата. Онези, които критикуват, оставайки вътре в системата, избират гласността (подаването на жалби, съдебни искове и др.). Другите, които са загубили всякаква вяра във възможността да се реформира системата отвътре, "гласуват с краката си" - сменят местоработата или местоживеенето си, или емигрират в чужбина.
За да избереш гласността, се иска да си запазил поне минимално доверие към базовите институции на системата: съда, избирателната система, средствата за масова информация. Доверието към съдебната система е сринато както в страните на Изтока, така и на Запад. В Русия доверието към съда е по-ниско, отколкото към всички други правозащитни органи, с изключение на милицията (полицията). Даже на прокуратурата вярват малко повече. В САЩ нямат достъп до съдебната система онези хора, които не могат да си позволят да си наемат скъпоструващ адвокат.

Не е хубаво и там, където ни няма
Що се отнася до "гласуването с краката", то това беше нещо просто само по съветско време: пресичаш границата - и ето ти го въздухът на свободата. Там, отзад, остана всичката чернилка. Отпред е само бялото. Едва ли тези, които сега летят до Париж и по-нататък изпитват подобни чувства... Системата, която ги очаква, може да се окаже не по-малко чужда и враждебна от онази, от която ги отдалечава самолетът. Не случайно Париж - и по-точно, неговите предградия - станаха арена на най-ожесточените протести през 2005 година.

И масово, и поединично
Извънсистемният протест днес придобива нови форми - както масови, така и индивидуални. Днешните масови протести се отличават от извънсистемните протести от миналото с липсата на формален организатор (като профсъюзите) и с непредсказуемия си характер.Уличните протести през последните десет години заляха редица страни, които изглеждаха  напълно благоденстващи  - Франция, Испания, Гърция.
Все по-често възникват масови протести и в страните от Изтока.
Що се отнася до съвременните Донкихотовци, то те все по-често избират за бойно поле интернета. Проектът Уикилийкс е може би най-мащабният опит за индивидуално противоборство със системата във виртуалното пространство. Подобни на този модел за индивидуален извънсистемен протест са и действията на Едуард Сноуден, разобличил използването на интернет от американските власти за следене на свои и чужди граждани. Дори и тероризмът може да се разглежда като крайна форма на извънсистемния протест. До него прибягват тогава, когато системните канали за изразяване на искания и протести са абсолютно блокирани и недостъпни.


Алтернативата? Тя почти не се вижда

Ако е вярно, че извънсистемният протест е насочен не към унищожаването на системата изобщо, а към конкретната, доминираща към днешния ден система, в която има и елементи на либерализъм, и елементи от съветското наследство, то има смисъл да се постави въпросът за възможните алтернативи. Засега елементите на такава алтернативна система едва се долавят.
Ако се опитаме да определим тази алтернатива с помощта на негативни термини, то тя се свежда към принципа "нито - нито". Нито съветската система, нито либералната.
Още по-сложно е тя да бъде определена позитивно, но все пак може да се предположи, че по-добрата система трябва да бъде по-човечна. Тя трябва да поощрява, а не да наказва тези, които ? вярват. Които казват истината. Които ценят свободата. Руската затворническа субкултура има свой специален термин за определение на такива отношения - човешко. Възникването на този термин в максимално нехуманната затворническа среда е твърде показателно. Точно в такива условия по-осезателно се усеща, че така не може да се живее. И че човек трябва да живее по друг начин. Поне в мечтите си.