Храмът на чудотворната надежда

1.
Този Храм съществува, живее и звънти във въображението на българите, много преди да бъде вдигнат, зографисан и осветен; преди да блеснат неговите златни кубета; преди да запеят неговите чисти камбани; преди да грейнат полилеите и канделабрите, мраморът и алабастърът, мозайките и стенописите, иконите и витражите, кристалът и позлатата.
Преди архитектите и зографите народът е издигнал в душата си този неръкотворен Храм на избавлението и вярата, на спасението и свободата - Храмът на чудотворната надежда.
Църква и азбука - това има България след 500 години турско робство, години на изтребление и унижение. Църква и азбука. Вяра и знание. И един сън за Храм.

2.
Тук всичко е минало.
Когато ген. Гурко освобождава София, заварва един блестящ, многолюден и пъстър някога град, съсипан в руини, потънал в ориенталска леност и мръсотия, кал и кръв, с 20 000 жители. Под античните отломки майки крият отрязаните глави на своите синове, над осквернените олтари вият мюезини. Храмовете "Св. Иван Рилски", "Св. Николай", "Св. Лука", "Св. Ирина", "Св. Богородица" са сринати до основи. На тяхно място стърчат 50 минарета. Само в центъра на София е имало 12 православни храма. От тях са останали два - "Св. Петка Самарджийска" и "Св. Петка - старата". Върху разрушения от турците храм "Св. Йоан Кръстител" е издигната централната джамия. И доказателство за това е запазения олтарен престол.

3.
Тук всичко е бъдеще.
Няма паметник на Царя Освободител - има блатясал ров. Няма Народна библиотека и Софийски университет - има запустели бостани и дъсчени бараки. Няма Военен клуб - има дълбок трап, ограден с дървени тараби. И турските артилерийски казарми - в подземието е тъмницата на Васил Левски. Няма паметник на Апостола - стърчи "черното бесило". На 200 метра е "позорното гробище" - побеснели кучета влачат костите на погубените български въстаници.
На мястото на Българската академия на науките клечат турски кафенета, застлани с рогозки. На мястото на Народното събрание е римският некропол, обрасъл в гъста акациева горичка. До него - останките от величествен православен храм от ХII в. Отсреща - базиликата "Св. София" в руини.
Помежду тях е "конският пазар". До града на мъртвите римляни, на крачка от разрушената църква, чието име е изчезнало завинаги, купували и продавали коне и конски такъми, пазарели се шумно, момчета с фесове разнасяли кафе, а когато имало екзекуция, оттук минавал пътят до бесилото.
Точно тук, между "Св. София" и бесилото, посред пътя на Левски към безсмъртието, посред българската Via Dolorosa - точно на този най-висок и най-просторен площад ще бъде построен Храмът.

4.
"Кое е словото, което трябва най-първо да се чуе от тази трибуна? Първото слово от тази трибуна трябва да бъде словото на признателност към великия руски народ!", казва депутатът Марко Балабанов на 10 февруари 1879 г. при откриването на Учредителното Народно събрание.
Ентусиазмът е всеобщ, атмосферата - еуфорична, енергията - неудържима, чувствата - пламенни, мигът - величествен.
На 13 април Петко Каравелов произнася знаменателните думи: "Тъй като нямаме никакъв паметник на Освобождението си, да задължим народа нравствено да построи храм, който храм да се посвети на Александър Невски - руски светец и герой".
Светият благоверен княз Александър Невски, Велик княз Владимирски, Киевски и Новгородски, син на Ярослав Всеволодович, е небесният покровител на Русия; рицарят, защитил православието и от татарите, и от латините, от германските, шведските и датските кръстоносци.
На 16 април е приета Търновската конституция: "Всякой роб, щом стъпи на територията на Княжество България, свободен става".
На 17 април депутатите избират с акламации 22-годишния Александър Батенберг за български княз.
Мислели да издигнат Храма на Чаналъ тепе, както наричали тогава Царевец. Младият княз настоял да бъде в София. В същия призрачен град, където единствената прилична сграда е мютесарифският конак, виковете на продавачите на сирене се смесват с протяжните гласове на бозаджиите и симидчиите, всеки ден по обед топовен гърмеж възвестява на дюкянджиите, че могат да спуснат кепенците и да си починат, а първата електрическа крушка светнала в чест на княза.
Александър I няма дворец. Депутатите харесали не кое да е място за княжеските покои, а точно онзи просторен площад, през който минава пътят на безсмъртните. Александър отказва и се нанася в стария конак, който ще си остане дворецът на българските монарси.

5.
"Възлюбленний ми народе, Народното събрание изяви желание да се въздигне в столицата ми великолепен храм на името на св. Александър Невски! Пригласявам всекиго от вас да принесе своята лепта за съоружение на честития този храм, който ще бъде и паметник на признателност на българския народ към Царя-освободителя. За тази висока цел - всяко деяние благо".
Това е прокламацията на княз Александър от 19 февруари 1881 г. На 1 март Царят Освободител е убит. Княз Александър суспендира конституцията и въвежда "режима на пълномощията". За първи път Храмът става заложник на политически битки и страсти. За първи, но не и за последен.
Ще мине цяла година, докато правителството гласува основния камък да бъде положен югоизточно от "Св. София".
"В петък на 11 часа при облачно време и малко дъжд стана тържественото полагане на основния камък на храма "Св. А. Невски"! Войската и нашите гимназисти бяха наредени в каре. Много дами. Arrangement и ред много добри", ще напише в своя дневник Константин Иречек.
Дъждовният петък е 19 февруари 1882 г. Градът е окичен с празнични гирлянди. Народът приижда към "конския пазар". Там е разчистено едно малко каре, по средата - аналой, украсен с български знамена и траурни ленти в памет на Александър II. Дипломатите в парадни униформи, духовенството в празнични одежди, пратеници от Източна Румелия.
В 11, 30 пристига княз Александър, поздравява ротите и се качва на аналоя. Пловдивският митрополит Гервасий отслужва панихида за убития руски император и прочита текстовете, които ще бъдат положени в основите на Храма. Единият е гравиран върху метална плоча, другият е изписан върху пергамент. Множеството изпада в ридания при думите, посветени на събитията, "които изведоха из порабощение и тъмнина в свобода и светлина злополучений дотогава български народ".  
Пергаментът е поставен в метална цилиндрична тръба с няколко монети и е зазидан до основния камък. Следва церемониален военен марш. Ако слезем в Криптата, ще видим основния камък. Той е там.

6.
1882 г. Създаден е комитет, който да организира строителството и главно - да събере пари. Князът дарява 5000 златни лева, но обеднелият народ няма нищо друго освен своя сън за Храм. Най-тежкото дарение пристига с волски каруци - Княжево, Горна Баня, Бояна и Драгалевци внасят своята лепта във вид на камъни за градежа.
Парламентът разбира, че с народни дарения няма да стане и гласува държавна субсидия.
1883 г. Няма ни пари, ни проект. В Санкт Петербург тъкмо е завършил конкурсът за храм на мястото, където е убит Александър II. Кметът на руската столица любезно изпраща в България 32 снимки и скици на проекти. Парламентът избира работата на акад. Иван Семьонович Богомолов. Заради високата кула в руски стил и големия купол върху четири колони, проектът се сдобива с прякора "седнал слон с високо вдигнат хобот".
Комитетът съвсем не е във възторг, но бърза и настоява Богомолов да преработи проекта до пролетта на 1885 г., та строежът да започне през лятото. Пътьом кметът на София измисля най-безумната идея - базиликата "Св. София" да бъде разрушена и тухлите да бъдат използвани за новия строеж. Богомолов възразява и издейства реставрацията на "Св. София" да бъде извършена от Археологическото дружество на Русия.
Богомолов изпраща проекта през август 1885 г., през септември е обявено Съединението, следва сръбско-българската война, Батенберг абдикира, дипломатическите отношения с Русия са прекъснати.
"Седналият слон" остава в архивите. Богомолов не построява "Св. Александър Невски", но спасява "Св. София".

7.
"Храмът се вече забрави! Още отпреди 20 години, откакто е положен основният камък, всичко се забрави. Нас ни бива само да правим гюрюлтии!", пише с прискърбие в. "Свободна мисъл".
Годината е 1902 г. Строежът е замразен, без да е започнал. Скандалът е тъй неудържим, че правителството отменя това решение. 
20 години и още 2 отгоре Храмът съществува само като основен камък, ограден със стобор. Зад стобора не се случва нищо. За разлика от политическия живот. Еуфорията след Освобождението ще премине в диви страсти, ентусиазмът - в яростни битки между русофили и русофоби, битките - в репресии.
Княз Александър ще интернира Драган Цанков, ще забрани на Петко Славейков да стъпи в княжеството, а Димитър Петков ще затвори в Черната джамия. Но това е само началото.
Стамболов ще разпореди да пребият Петко Каравелов в същата Черна джамия, ще изпрати на смърт Олимпий Панов, Атанас Узунов и Коста Паница, а митрополит Климент ще прокуди в заточение. Накрая Стамболов ще бъде посечен в центъра на София.
Новият княз - Фердинанд, ще кръсти престолонаследника Борис в православната вяра и ще спечели благоволението на руския император Николай II, поканен за кръстник.
Храмът не съществува дори на хартия. Но е карта от политическата колода. 
Макар че зад стобора на "конския пазар" не се строи нищо, специална комисия решава две неща. Първо - Храмът да бъде катедрален и да побира 5000 богомолци. И второ - "да се покани един архитект с известност, зналец на църковната руска архитектура и вещ строител".   

8.
Този "зналец" е проф. Александър Никанорович Померанцев, ректор на Императорската художествена академия в Санкт Петербург.
На 1 април 1904 г. в. "Ден" съобщава: "Завчера пристигна в столицата, идещ от Петроград, професорът от Петербургския университет арх. Померанцев".     
Той отказва да преработи проекта на Богомолов, защото смята, че "руският стил не би отговорил на българската историчност". Прави четири проекта и накрая успява "да въплъти стария византийски стил в една черковна постройка с камбанария, каквато още не съществуваше и каквато и до днес не съществува другаде", пише проф. Боев.
Храмът е надлъжна базилика - традиционна за източноправославните църкви в българските земи, камбанарията е висока 51 м., кубатурата - 86 000 куб. м, застроената площ - 3160 кв.м.

9.
Строежът започва 22 години след полагането на основния камък. В Рисувалното училище е организирано строително бюро от "цели" 6 души - трима архитекти (Померанцев, Смирнов и Яковлев), двама надзиратели и един писар.
Иззад дървената ограда наднича бъдещият Храм. Каменоделците работят през зимата при минус 20 градуса. Работниците носят тухли, вар и камъни на ръце. Строежът изхвръква на 10 м и този египетски труд става невъзможен. В България е монтиран първият асансьор. През 1908 г. Храмът е пораснал с още 10 м.
Всички фирми и майстори са избирани с конкурс.
Цялата каменоделска работа и ажурния мотив с орнаментирания кръст над западния фронтон е дело на превъзходния майстор Вилям Глос.
Луис Айлерс от Хановер прави железните конструкции на покрива и прозоречните рамки (499 на брой, 940 кв. м).
"Рагалер" от Мюнхен покрива куполите с медни листове и измайсторява кръстовете върху кубетата.
Българинът Антон Торньов остъклява прозорците с бели и цветни, гладки и релефни стъкла (950 кв. м)
Българският инженер Никола Тотев монтира електроинсталацията, а виенската фабрика Централхайзунгес Верке - отоплителната система.
Карл Бамбек от Виена изработва 37-те врати - 14 външни и 23 вътрешни. Главните входни двери са направени от славонски дъб, сушен 17 години.
Немската "Шмид Зоне" изработва царските двери, кръстовете, корнизите на иконостасите, короната на царския трон, полилеите (18), канделабрите (72) и аплиците. Главният полилей е трикоронен, със 136 гнезда, тежи 1550 кг, монтиран е на 27 м височина. Има и 5 двукоронни полилея, всеки по 840 кг.
Иконостасът, амвонът, троновете (патриаршеския и царския), колоните, стълбите, орлите, лъвовете - всичко е от естествен мрамор. Изработката е поверена на италиански майстори.
Камбаните! Те са 12 и тежат общо 24 тона (най-голямата е 12 т, най-малката - 10 кг). Св. Синод е категоричен - най-сладкогласите камбани ще бъдат отлети единствено в Русия. Търгът печели Павел Николаевич Финляндский от Първа московска гилдия, собственик на най-голямата камбанолеярна. Павел Николаевич току-що е завършил камбаните на "Св. Николай Чудотворец" в Петербург.
От Одеса до Варна камбаните пристигат с кораб, от Варна до София със специален влак. В Русия е изработена и специална кола, която ги превозва от гарата до строежа. Гледката е фантастична. София засипва с цветя 12-те камбани, теглени тържествено от прочутите дразмахленски волове.
В Храма има 82 кавалетни икони и 312 фрески (247 изображения на светци, великомъченици и апостоли и 65 сцени). Цялата тази колосална работа е дело на 32 руски и 16 български художници - Васнецов, Савински, Бруни, Антон Митов, Мърквичка, Мясоедов!

10.
Строежът завършва 30 години след полагането на основния камък.
Планирано е Храмът да бъде осветен на 2 август 1912 г. Не за друго, а в чест на 25-та годишнина от възкачването на Фердинанд на българския престол. Тържествата се бавят, на 17 септември е обявена всеобща мобилизация, на 5 октомври започва Балканската война, последвана от Междусъюзническата и Първата световна.
На 14 октомври 1915 г. руската флота (24 военни кораба) бомбардира Варна с 200 снаряда. Фердинанд е възмутен. Току-що е открил, че от два месеца България воюва срещу Русия. В своя възмут Фердинанд изисква от премиера Васил Радославов Храмът да бъде прекръстен. На 19 октомври, сред нощите, кабинетът решава - "Да се смени името на катедралния храм в столицата". На 4 март 1916 г., воден от кристална русофобия, парламентът "преименува" св. Александър Невски на св.св. Кирил и Методий...
"Преименуването" навлича каноничен хаос. На мястото на св. Александър Невски (централен иконостас) Иван Мърквичка трябва да нарисува св. Кирил; Антон Митов трябва да изпише св. Методий, който да замени Йоан Кръстител; Асен Белковски трябва да нарисува св. Йоан Рилски, който пък да бъде монтиран на мястото на св. Методий, зографисан от Мърквичка!
През 1918 г. Радославов пада, Фердинанд абдикира, България отброява третата национална катастрофа.
На 4 март 1920 г. под натиска на Св. Синод и по нареждане на цар Борис III парламентът връща името на Храма. Връщат се и старите икони.

11.
Храмът остава неосветен до 1924 г. Заради политически игри и безумства в най-голямата катедрала на Балканите няма богослужение 12 години.
"В петък, събота и неделя - на 12, 13 и 14 септемврий т.г. ще се извърши в престолния град освещаването на народния храм паметник "Св. Александър Невски"... Поканват се господа столичаните да украсят домовете и заведенията си с народни знамена и декорации. София 11 септемврий 1924 г. Кметството".
Това пише в поканата на "Столичното централно общинско управление" до "господа столичаните".
Най-сетне мълчаливият Храм отваря двери - величествен, бляскав, пищен. И в същото време - уютен и приветен като дом, изпълнен с тайнства, надежди и вяра.
София е в гирлянди и знамена. Храмът и площадът преливат. На специална схема е отбелязано мястото на всекиго - от царя до придворните дами и от генералите до последния войник. Тук са всички министри, премиерът Александър Цанков, който само преди година е извършил държавен преврат, дипломатическият корпус, опълченци със Самарското знаме, руски ветерани от Освободителната война. Св. Синод е поръчал църковната утвар и тържествените одежди на две московски фирми - Заглодин и Оловяшников.
На 12 септември е осветен централният престол, посветен на св. Александър Невски. На 13 септември - северният престол, посветен на светите братя Кирил и Методий. На 14 септември - южният престол, посветен на св. Княз Борис I Покръстител.
Св. Синод поднася паметни медальони с образа на св. Александър Невски от едната страна и изображение на храма от другата. Царят получава златен медальон, министрите и митрополитите - позлатени, депутатите и епископите - посребрени, цялото духовенство - бронзови!

12.
От идеята за Храм до неговото освещаване ще минат 45 години (1879-1924). От полагането на първия камък през 1882 до тържествените камбани ще минат 42 години. България ще преживее три войни, две въстания, два преврата и две земетресения. Един княз ще абдикира като княз, друг княз ще абдикира като цар. Трима премиери ще бъдат убити. Единият ще бъде посечен, другият - прострелян, третият - обезглавен.
Строежът на Храма ще спира при всеки преврат, всяка война и всяко русофобско правителство. Храмът ще стане заложник на болнавите политически амбиции и на покрусата от националните катастрофи. Но ще стане и техен свидетел. И техен мълчалив укор. И съдник. И неговият градеж ще измерва историята, времето и политическите безумства с всичката им разрушителна мощ.
През годините след освещаването, вече близо 90, ще бъдат убити четирима премиери. България ще преживее една война, един преврат и една революция, и ще влезе в един безпътен и безпаметен преход. Храмът ще преживее дисидентски митинги и шествия, разколнически сборища и атаки.
Тук ще започват и ще завършват всички политически дандании. Политиците ще си въобразяват, че Храмът ще ги подкрепи. Че ще оправдае всички нещастия и унижения, скърби и трагедии, които те ще докарат на народа. Че ще ги опрости и оневини. Че ще им помогне за тяхното обезсмъртяване. Кратковременните герои ще изчезнат и ще се разтопят във въздуха.
Ще останат имената на хората, съградили Храма.
Ще остане дълбокият камбанен глас, ще ехти от високата звънарница, ще ни събира и води.
Ще остане Храмът.
Над него и портите адови не могат да надделеят.