Границите

Чистокръвната българска крава Пенка прекоси границата със Сърбия. Ужас! Млекодайното попаднало в страна извън вездесъщия ЕС. И независимо че комшиите ни го върнаха, изпаднахме в евросолидарен ступор и сме готови да ударим ножа на животинчето. Няма ги защитниците на всичко живо под слънцето, липсват стожерите на природата и нейните мили обитатели. Притихнали са някак, защото не искат да прекрачват границата на евросолидарността. А и това не са лъвчета, за да рониш кървави сълзи по телевизиите и да облъчваш хората. А най-обикновена, но все пак европейска крава. И в това е проблемът. В дома на богатите държави няма място за шетащи насам-натам животни. Всичко е стерилно чисто, както и при двуногия обитател, който води такъв стерилизиран живот, че сам си завижда на европейското положение без... граници.
Но да оставим Пенка. Въоръженото с неистова търпеливост родно население отдавна е близко с всякакви граници. Твърде много жители на председателстващата ЕС държава съществуват в жестоки ограничения. Хранят се близо до границата на физическото оцеляване, ограничават се за лекарства поради липса на средства, а поредните промени поставят нови граници и пред нормалния достъп до медицинска помощ. Да не говорим за най-мизерните ни не само в Европа пенсии, но и за пълзящите без ограничения цени на стоки и услуги. Какво да кажем за безграничната алчност на топлофикациите, дрането на разпределителните дружества, поскъпването на тока, водата, дървата и т. н. Безгранично, чисто по европейски.
На всичко отгоре арогантността на водещите ни към сияйните върхове на европейското благоденствие редовно прекрачва всякакви граници на приличие. Убеждават ни напоително, че сме изключително значими, че ни уважават и се вслушват (представете си!) в нашата дума. Какъвто е случаят с подготвяните в ЕС мерки за дискриминация основно на нашите международни превозвачи. И когато все пак европейските първенци Макрон и Меркел осъзнаха, че санкциите наистина могат да доведат до напрежение в и бездруго сложния за ЕС момент, смениха тона и дадоха леко на заден ход. Без да отричаме, макар и закъснелите усилия на правителството за коригиране на несправедливостта, пред камери и микрофони се изля такава магма от себехвалебствия за "исторически пробив", че изведнъж във вените ни потече поток от патриотизъм и гордост. Който при здрав разсъдък е труден за понасяне.
Такъв бе и случаят с лобирането ни за приобщаването на страните от Западните Балкани към Евросъюза в хода на нашето председателство. Не че инициативата е лоша. Напротив. Това бе добър и полезен акцент в иначе обемната административна работа по нашето "еврошефство" по правото на ротацията. При това балканската ни активност заслужава внимание. Включително и с впечатляващите яки прегръдки и целувки на премиера и съпридружните му министри, снимките за спомен на внуците и прочее, та до традиционното гостоприемство. Звукът на фанфарите обаче бе доста силен и писклив. Въобразихме си сериозно, че можем да тласнем членството на останалите извън европейския борд страни към европейския клуб на "богатите". Уви, обективно това не се случи. Декларацията накрая бе обща, без конкретика, а и главните европейски шефове се фиксираха в търговската война със САЩ и готовността за реакция независимо от прокламираните евроатлантически ценности. Т. е. желаната или въображаема граница на съществуващото недоверие към разноликите и пълни с проблеми балкански държави не бе преодоляна. Но това не попречи и на ангажираните с проблема домакини-организатори да обявят победа далеч преди края на този евробалкански мач с все още отдалечаващ се и неизвестен резултат.
Дали поради неизбежните все по-близки избори, или заради неимоверните усилия да превръщат пасивите в активи с помощта на медийни активисти, правителствените чиновници и първият сред тях (но не сред равни) извадиха за пореден път ядрената карта "Белене". Така "гьолът" се превърна изведнъж в необходим за държавата проект. А стоящото под найлона руско оборудване - в полезен наш принос в бъдещото съдружие с ангажирана в строежа фирма. И какво се случи? Прекрачихме ловко границата на антируските директиви отвън, издувайки платната по вятъра на европейско-американската конфронтация не поради разминаване на "ценности", а единствено за пари, при това много.
Ето това е думата ми днес за границите, в които унизително голяма част от народа български живурка, а и които властващи, присъединили се към тях и разноцветни политикани нарушават ли, нарушават. Затова хората, на които се внушава, че всичко се прави за тях и тяхното благо, е полезно да преодолеят в себе си границите на апатията и примирението. Едва след това могат да искат реална промяна за себе си и за обществото.