Глиненото човече или по-близо до небето

Цял живот не стига - да се подготви да отиде по-близо до Бога! Не може - без да е стъпил здраво на земята! "Островът на глиненото ангелче"... Защо така се казва книгата? 

И науката казва: няма ли до него, детето, човек, който да отваря очите и душата му за доброто и красивото... 

Къде на шега, къде на игра - Серги Гьошев прави точно това! Дядото и внучката си говорят за ангели, говорят си за Бога, за Дядо Боже - непрекъснато! Островът - това е твоята къща, твоят дом, това си ти - така се връщаме и към Сътворението и Създателя, Твореца - с Него сме нещо - Той трябва да ни води, да ни наставлява... след Него трябва да вървим...

И тук - изведнъж - "някои дедовци се мислят за грънчари"!

Пинокио и Буратино?! Защото ти го ваеш, ти го правиш това.  

Така авторът застава в линията на Елин Пелин, нa Ангел Каралийчев, на Алексей Толстой; човечето, било разказ-притча, било дядова приказка - пояснява авторът...

А то действително си съществува това човече...

По-възрастните читатели помнят и оня Серги Гьошев, който пак така - на шега, на игра - скиташе из цяла България - села, градове и махали, и разплиташе със своите герои интересни и поучителни истории; но никога не натрапваше поуката, не изтъкваше видяното като някаква негова способност... 

В "Островът на глиненото ангелче" виждаме преживявания - не разкази, не истории - преживявания. Да се спрем на "Всеки двор трябва да си измисли своя азбука". 

Детето само започва да си задава въпроси, върви и пита. 

И така стигат до един двор. Дядото нарича тоя двор своя държава - често чуваме същото определение по радиото и по телевизията.

"...Не си самичка в тоя живот, ситнежо малък. И да не ги познаваш, във тебе живеят много хора, дремуцат си, ала щом ти потрябват, набързо ще се разсънят. Ще се опитаме да ги повикаме навреме."  Детето идва като на хранилка.

Възрастният трябва да научи детето да пита, без да му досажда. Иначе - горко му на това внуче!

"Аз, дядо, нали не съм дърво? - Не си... Ами защо ме кръцкаш?"

Неслучайно тази книга започва с резитбите и със сътворяването на Глиненко:

"...Човечето заприличало на ангелче. Поставил го сред останалите предмети в пещта. Когато тя изстинала, почистил Глиненко и с вълнение духнал в отвора. Да, това е мелодията, помислил си грънчарят в блаженството на мига първи да види рожбата си такава, каквато си я е представял. А и какъв може да е гласът на едно ангелче, освен да възхвалява слънцето, а ние, останалите хора, да чуваме мелодията на слънчевите капки..."

Тук няма как да не си спомним за автора на Буратино - татко Карло, както и за майстора на Калчо от "Ян Бибиян"  на Елин Пелин.  

На места авторът не може да избегне дидактиката - и Соломон, на когото не му е било по-лесно... Това е политиката ти, дядо - да проповядваш, без да се налагаш! ("Поляната на скараните дървета")

Детето трябва да се научи да търси доверието, мъдростта и опита ти...