Георги Чолаков: С радост предавам на младите моите знания и опит

Интервю на Вилиана СЕМЕРДЖИЕВА

ГЕОРГИ ЧОЛАКОВ е роден на 23 август 1935 г. Известният оперен певец, цигулар, композитор, автор и вокален педагог завършва с отличие консерваторията в София. Лауреат е на третия Конкурс за млади оперни певци в София. От 1968 до 1973 г. е солист в Софийската опера. От 1973 г. пее в Германия, Австрия и Швейцария. От 1977 г. е солист в Дойче опер ам Рейн в Дюселдорф. Пял е на оперни и концертни сцени по целия свят. По-често започва да гостува в България от 90-те години. Участвал е в записи на оперни спектакли. Носител е на престижни отличия. Като композитор е член на германската организация GEMA. Активно преподава на млади тенори от България и Германия.

- Маестро Чолаков, подготвяте интересен концерт в края на месеца, разкажете кои са участниците.

- Концертът е на 28 февруари от 19,30 ч. в зала БИАД, ул. "Раковски" 108, под наслов "Музикална вечер с маестро Георги Чолаков". Освен мен, участват Димитрина Кечеджиева - колоратурен сопран, завършила е оперно пеене в класа на проф. Свилен Райчев; Велян Ванков - виолист, диригент и пианист; Росица Кирилова - балет, завършила е "Театър движение - Пантомима" при Александра Хонг; на рояла - Божидар Пенев, лауреат на национални и международни конкурси като инструменталист - солист и певец. Организатор, водещ и сценарист е оперната певица Живка Божидарова, която е моя съпруга.

- Какъв репертоар сте подбрал за вечерта?

- Смятам да открия концерта с италианската канцонета "Соренто"; ще изпея мои любими арии от опери - Плачът на Федерико от "Арлезианката" на Чилеа, ария на Херцога на Мантуа от "Риголето" на Верди, ария на Канио от "Палячи" на Леонкавало, последната ария на Отело от едноименната опера на Верди, популярната италианска песен "Санта Лучия". Росица Кирилова ще танцува балет на една моя песен, а ще играе пантомима на изпълнението на Велян Ванков на Вариации за виола от Бах. Димитрина Кечеджиева ще изпълни ария на Донна Анна от "Дон Жуан" на Моцарт и ария на Мария Десислава от едноименната опера на Парашкев Хаджиев, която е създадена по действителни исторически събития. Живка Божидарова ще запознава публиката с произведенията и техните автори, ще акцентира върху любопитни моменти от моята биография.

- В Софийската опера през 2016 г. се състоя юбилеен концерт по повод Вашата 80-годишнина. А в края на 2022 г. водихте в музея "Борис Христов" майсторски клас, който завърши с концерт на участниците. За Коледа изнесохте там празничен концерт заедно със свои ученици. С какво друго се занимавахте през последните години?

- Представихме малки концерти в Хайделберг и Манхайм. Живка е талантлива организаторка, тя подготви двете изяви в музея "Борис Христов" - майсторския клас и концертите, които бяха посрещнати с много голям интерес от публиката. Живка е завършила оперно пеене при проф. Райна Михайлова, но хобито й е да организира събития, да бъде сценаристка и водеща, което успя да развие особено през годините на КОВИД-пандемията. Тя ми е главен помощник, редактор и стилистичен консултант при написването на автобиографичната ми книга "Всъщност всичко е музика" (около 250 стр.), която вече е пред издаване. Композирах 24 канцонети, включени в албума "От мен за теб", по текст на Мария Файло - Карим, който посветих на Живка.

- Предполагам, че след приключването на активната си оперна кариера имате повече време да композирате.

- Сега съм пенсионер и времето не ми стига. Като композитор създадох първо на немски, след това и на български език мюзикъла "Карнавал на живота" - едно от големите ми произведения, които стигнаха почти до поставяне на сцената. Бяха направени много аранжименти, а някои от номерата звучаха на честването ми в Музикалния театър "На чаша шампанско с Георги Чолаков" през 2019 г.

Любомир Денев баща ми е помагал, с него направихме "Славянски реквием", чиято премиера се състоя в голяма катедрала в Хамбург, с участието на две казашки групи - 16 души, и беше грандиозна.

- Получил сте образованието си в България, а как се озовахте в Германия?

- През 1965 г. завърших консерваторията при доц. Лиляна Жабленска от школата на проф. Христо Бръмбаров, всъщност учих една година при Георги Златев-Черкин и след това продължих при нея. Немската фирма "Грифатон" организираше прослушвания на български оперни певци за Германия. Явиха се 300 души, бяха одобрени осем, един от които бях аз. Така отидох в Гьорлиц в Източна Германия, където работих две години. След това се явих на третия Конкурс за млади оперни певци в София и станах негов лауреат. Софийската опера ме ангажира за пет години. Имах договор в Берлин, но понеже между театрите имаше приятелски отношения, те ме пуснаха да пея в Софийската опера. От 1968 до 1973 г. бях Алфред в "Травиата" на Верди, Рудолф в "Бохеми" на Пучини, певеца в "Кавалерът на розата" от Р. Щраус, Едгардо в "Лучия ди Ламермур" на Доницети, Херцога в "Риголето" на Верди и др. След това заминах за Германия и останах там 17 години.

- Докато работихте в Германия, какви нови роли добавихте в репертоара си?

- Все по-нови неща, там се пееха и по-модерни произведения. После бях три години във Виена - в Театър ан дер Вин. Пях Камий дьо Росийон във "Веселата вдовица" от Лехар - висока партия, с горно "до", и ме нарекоха "майстора на горното "до". Това прозвище ми бе дадено още в Гьорлиц, където веднага след прослушването започнаха да пишат, че съм "майстор на горното "до".

- Смятате ли, че за Вашия международен успех е имала важно значение основата, която Ви е дало обучението в българската консерватория?

- Абсолютно! Тази основа е на много високо ниво. На първо място, най-важното, особено при тенорите - има няколко тона, които се казват закрити, преходни тонове, фа диез, сол и ла бемол. Единственият и най-добрият майстор на тези преходни тонове, за да се даде възможност на гласа да се развие във високия регистър, без да крещи, беше маестро проф. Христо Бръмбаров. Доц. Лиляна Жабленска беше негова асистентка и добре знаеше как се правят тези неща. Но аз нямах никакви проблеми с тези тонове, тъй като ги притежавах и по природа и гласът ми беше подготвен. Другото положително е, че дълги години свирех на цигулка, дори влязох в консерваторията с цигулка, но не продължих с нея.

- Пели сте на много световни сцени...

- Навремето в Западна Германия всичко беше много добре организирано, театърът в Дюселдорф беше богат и даваше възможност на първите солисти да им остава време да гостуват в други оперни театри, където са поканени. Всяка година имах пет месеца платен отпуск. Пял съм в Рим, Москва, Рига, Ташкент, Куба, в Япония - 40 концерта, из цяла Германия...

- Случваше ли се често да си партнирате на тези сцени с български изпълнители?

- Да, разбира се! С Гена Димитрова бяхме много големи приятели, в Милано живеех с нея и с мъжа й Жоро в един апартамент. Те идваха при мен в Германия. Тя беше много добър човек. Като певица тя намери гласа си, намери начина да въздейства с този глас, което е и нашата задача като певци. Пял съм с Никола Гюзелев, Николай Гяуров, Стоян Попов, Павел Герджиков, Анна Томова-Синтова, Адриана Стаменова, Павел Куршумов - с него бяхме състуденти преди това в Лесотехническия институт, който съм завършил като лесоинженер и дори една година съм работил в Сливенския Балкан. В едно интервю ме питаха кой тенор ми е въздействал най-силно - несъмнено това беше Павел Куршумов. Беше много добър певец!

- От много години целият свят говореше за Българското оперно чудо. И днес ли се споменава с такова уважение нашата певческа школа?

- Има нещо вярно за "чудото". Обиколил съм света и знам каква е разликата, ще ви кажа, например, между българските и германските певци. Ние имаме гласове, а някои от тях имат доста ярка музикалност, могат да направят по-фина фраза, но истинският материал, който може би нашата природа ни дава, не го притежават. Именно това въздейства и се цени. А вижте какво прави днес Соня Йончева - тя в момента е чудото в оперния свят. И тази слава остава, макар най-големите като Гена, Гюзелев, Гяуров... вече да ги няма.

- Споменахте, че Павел Куршумов Ви е въздействал най-силно, но кои бяха Вашите учители по пътя на усъвършенстването?

- Теоретично погледнато, учил съм 20 години оперно пеене и продължавах след това да се уча и сам. Пет години бях в консерваторията, една година бях в Италия, три години бях ученик на първи приятел на Бениамино Джили във Виена - румънеца Александър Джуреско, чиито ученици пееха навсякъде, защото той бе "хванал цаката" от Бениамино Джили и преподаваше много хубаво. В Дюселдорф бях 10 години под контрола на маестро Франческо Карино, който е пял заедно с Бениамино Джили в "Ла Скала".

- Всичко научено и своя опит през годините сега предавате на Вашите ученици.

- Да, това ми е хоби. В момента имам един 23-годишен тенор, който иска да прави магистратура в Москва и се подготвя, за да запише няколко арии със съпровод на пиано и да кандидатства със записа. И до днес продължавам сам да търся някои тънкости в изпълнителското изкуство. Има неща, които са ми били казвани навремето, но тогава не съм ги разбрал. С годините започваш да ги разбираш, да усъвършенстваш техниката и за да стигнеш до нея, трябва много да си учил, да си мислил, да си опитвал.

- А как се съхранява певческото дълголетие?

- Много пестеливо, много внимателно. Никога не съм тичал по големите хонорари. Още в първия театър в Клагенфурт в Германия ми предложиха да пея "Бал с маски" на Верди. Отложих го с 20 години, а след това го пеех по всички оперни театри, защото вече беше мое. Преди това пеех "Любовен еликсир" на Доницети, "Отвличане от сарая" и "Дон Жуан" на Моцарт...

Никога не може да казваш, че си готов и знаеш как да пееш. Всеки ден трябва да репетираш, защото в пеенето взима участие не само гърлото, но и диафрагмата, енергията... Но има нещо друго - стремежът на пеещите хора да покажат на себе си и на публиката, че могат да пеят, както и да спечелят някакви пари, понякога ги кара да прибързват, да прескачат етапи в развитието си.

- Различно ли е усещането с различните партньори на сцената?

- Изживявал съм всевъзможни неща, имал съм  партньорки, в които направо съм се влюбвал, но и ще ви кажа следния случай: преди много години с известно сопрано пеехме в Гент на премиера на "Лучия ди Ламермур". Аз бях младок, а тя беше доста възрастна и доста едричка, но имаше симпатичен, хубав глас. Като млад човек със свеж и темпераментен глас, усещаше се, че публиката ме харесваше повече. Още първата вечер тя разбра това и през цялото време ме гледаше накриво; излизаме на сцената, не ми подава ръка и представете си - как да играя влюбен в Лучия... И такива неща има, но това са много редки случаи.

- В оперните среди винаги са се разказвали вицове за тенори. Вие забавлявате ли се с тях?

- О да, искате ли да ви кажа един? Един тенор много харесал едно момиче, поканил го в къщи и тъкмо когато се поразгорещили телефонът звъннал. Той вдига и слуша... После казва: "Да..., да..., о, да!!!" Затваря телефона и се обръща към момичето: "Обличай се и тръгвай. След три седмици ще пея в "Травиата"!"