Фашистка Германия имала огромен дълг към Царство България

През 1935 г. Хитлер започва методично да обезсилва наложените от Версайския договор ограничения на Германия. Страната определено поема курс на реваншизъм. Мирновременната армия на Германия достига 2,5 млн. души, а заедно с частите на СС - 3,5 млн. Освен това има ТОД, народно опълчение и други формирования, дори Хитлерюгенд, в която 14-15-годишни момчета се обучават във военно дело. (През април 1945 г. те са последните защитници на бункера на фюрера.) На военни релси се поставя и промишлеността. Армията се нуждае от изхранване, а индустрията от суровини, но и двете не могат да се осигуряват в необходимата степен от германското селско стопанство. Още тогава се поставя въпросът за търсене на съюзници, които не само да участват във военни действия, но и да осигуряват прехраната на армията и суровини за промишлеността. Като такава се визира и България.
През 1935 г. у нас идва райхсмаршал Херман Гьоринг, който установява контакти не само с политици, но и с индустриалци, както и с крупни производители на селскостопанска продукция. По това време България изнася 40% от нея, но останалите 60% не се реализират изцяло на вътрешния пазар, затова няма стимул за увеличаване на производството, въпреки че има условия. Гьоринг разкрива перспектива за

 увеличаване на българския износ

като има предвид Германия, и това започва да се осъществява. Между германски и български фирми се сключват договори и българският износ за Германия се увеличава с 12%. След започването на войната през 1939 г. потребностите на Германия от селскостопанска продукция се увеличават значително и тогава вече се стига до междуправителствени договори. В България се създават държавни дирекции - Храноизнос и други, които изкупуват и изнасят селскостопанска продуция. Същевременно се увеличава и вносът от Германия - въоръжение, селскостопански машини, автомобили, торове, медикаменти, горива, дори стоки за луксозна употреба. Това силно стимулира българското производство, особено на кожи и тютюн, но също така на лен, коноп и всякакъв вид хранителни продукти.
След присъединяването на България към Оста на 1 март 1941 г. износът за Германия отново се увеличава, той достига до 2/3 от общия обем на нашия експорт. Тогава вече потенциалът на българското производство достига своя предел, но големия износ довежда до дефицит във вътрешното потребление. На българския пазар започват да липсват основни хранителни продукти. При посещение на цар Борис ттт в Казанлък гражданите на града се оплакват, че ядат само черен хляб, а той им отговаря: "По-добре черен хляб, отколкото черни забрадки", има предвид, че България не воюва и не дава жертви.
Своеобразният клирингов търговски стокообмен между България и Германия отначало е еквивалентен. Със започването на войната със Съветския съюз обаче Германия едностранно (без договореност с българската страна) повишава цените на стоките, които изнася за България, без реципрочна корекция за българските стоки, които внася. Но и това в известна степен се търпи. Нетърпимото идва, когато Германия

престава да плаща

за изнесената в нея продукция, както и не компенсира спрямо българската. Това изправя България пред сериозни икономически, финансови и социални затруднения. Индустриалците и селскостопанските производители не разполагат с оборотни средства за възпроизвеждане на производствения цикъл. Някои предприятия дори се закриват, а във все още действащите на работниците не се изплащат заплати.
Миньорите от Перник се вдигат на бунт и заплашват, че ще отидат в София да свалят правителството. Със съгласието на цар Борис ттт БНБ депозира част от златния резерв на страната в швейцарска банка, за да получи пари за задоволяване исканията на недоволните. Производителите на промишлени и селскостопански стоки с месеци стоят пред кабинетите на държавните дирекции с надеждата, че те ще им помогнат да получат плащания за техните доставки на Германия. Нито депозирането на част от златния резерв, нито молбите на производителите не решават проблема. Германия все по-дълбоко затъва във войната и бележи неуспехи по фронтовете. Тя има все по-малка възможност да компенсира българския внос. Въпреки това той продължава. Българските войници и дори офицерите ядат просеник и черен хляб, докато германските - бял. По подобен начин стои положението и с други хранителни продукти.
През август 1944 г. Главна дирекция на статистиката изнася данни, че България има некомпенсиран износ за Германия в размер на 8,8 млрд. лв., т.е. нереализирани вземания. Тази сума се равнява на

270 млн. райхсмарки

(защото е договорено, че стоковите разплащания ще бъдат по курс 33 лв. за 1 райхсмарка). В същото време курсът на рйхсмарката към долара е 4,2:1. Това означава, че германският дълг към България възлиза на 68 млн. дол. Според днешните измерения това е почти нищожна сума. Но през 40-те години на миналия век не е било така. Издръжката на германската армия на Западния фронт годишно е струвала 90 млн. райхсмарки. Планът "Маршал", с който се възстановява икономиката на Западна Европа, е обезпечен с 14,2 млрд. дол. На Парижката мирна конференция през 1947 г. България е осъдена да плати репарации на Гърция и Югославия в размер на 70 млн. дол. Според Харуар Дейкън - финансов експерт от Уолстрийт, ако вложител през 1944 г. е направил депозит за 68 млн. дол., с лихвите по него и като се отчита инфлацията това през 2014 г. се равнява на 1,6 млрд. дол. Но освен този дълг, който е на базата на дейността на държавните дирекции, са неизплатени и суми по двустранни договори между германски и български фирми, като пак според Главна дирекция на статистиката през 1944 г. те възлизат на 2,5 млрд. лв. тогавашни пари, които според посочената по-горе схема се равняват на 20 млн. дол. и сумата става общо 88 млн. България не е получила и няма да получи никакви обезщетения за неизплатените от Германия задължения, защото тя не е призната за воюваща страна, въпреки че в Отечествената война дава близо 50 хил. жертви. От морална гледна точка обаче дългът остава.