Фалшификациите на историята

Анко Иванов,
д-р по философия

През последните три десетилетия на преход от социализъм към див мутренски капитализъм у нас, историята, особено новата и най-новата история на България, стана модна тема. Най-често към миналото ни връщат целенасочено, с дълбока идеологическа подплата, с поглед към него през призмата на антикомунизма и русофобията. Връщат ни към "единствения" - техен (!) "нов прочит на историята". Пренаписват историята и погребват истината. 

Кои са 

пропагандните механизми

за пренаписване на новата българска история?

Първи е напънът българските граждани да бъдат отстранени от дискусията за близката ни история. Известен е призивът на някои историци: "Историята да се остави на историците". А защо хлебарите да не кажат "Хлябът да се остави за хлебарите"? Не ни казват на кои историци да се остави близкото ни минало. На тези, които бързо смениха идеологическата основа на собствените си писания и "уверено вървят след победителите"; на стипендиантите на чужди фондации; на платените от Сорос? Възниква въпросът: дали историята е наука за самозадоволяване на научните и политическите амбиции на професионалните историци, или е на целия народ? Може ли политиците и политолозите да пренебрегват политическите уроци на миналото? А може ли социолозите да изучават обществото без най-новата история? Нали българската история се прави от народа, от хората, не само от отделни личности, макар че отделни от тях имат своето значимо влияние - но в рамките на определени политически движения и идеологии. Сега група историци, свикнали политически да употребяват историята, я преиначават под влияние на чужди и нашенски политически интереси. Не, всеки българин може и трябва да знае истинската история, за да има и да изразява свое гражданско мнение за историческите процеси, събития и факти. 

Най-лошото е 

пренаписването на историята в учебниците

С конюнктурни политически цели българската бе изопачена. Както казва акад. Г. Марков (2012 г.): "Ние, историците, се уморихме от пренаписване. Който дойде на власт: Хайде сега да пренапишете учебниците по история". Няма значение кой и какъв е по експертност министърът на образованието: историк, философ, лекар или счетоводител, той диктува съдържанието на учебниците по история! Затова днес в обучението по история го няма главното - историческата истина и пълнотата на характеристиките на миналото. 

Вторият пропаганден механизъм, който по същество е "исторически трик", е т.нар. нов прочит. Смисъл от "нов прочит" има само при откриването на нови, неизвестни преди това безспорни факти, налагащи преоценка на историческите събития. Днес "новият прочит" е за "основна преоценка на нашето най-близко минало", т.е. е политически деформиран. Важното за неговите адепти е да се сменят оценките за историческите събития от социалистически в комунистофобски и русофобски, независимо от липсата на каквито и да било нови и значими факти, променящи цялостната картина. 

Ето един пример. В книгата си за Девети септември ("Деветосептемврийската социалистическа революция", С.,1984, с.164) проф. Л. Огнянов, след като са посочени всички факти и събития прави верния извод: "... работническата класа, трудещите се селяни и народната интелигенция се вдигнаха на масово народно въстание и сложиха край на политическото господство на буржоазията". Подобна е оценката му в другата негова книга ("Априлската политика на БКП 1956-1980 г.", С.,1981 г.,стр.5), където пише: "...на 9 септември 1944 г., трудещите се от града и селото, сплотени под знамето на Отечествения фронт, установиха народнодемократична власт". За същите събития, при същия фактически материал, документи и исторически извори, след 1989 г. същият автор ("Държавно-политическата система на България 1944-1948",1993, С.,стр.9) прави съвсем друг извод: "9 септември е преломна дата в най-новата българска история. На този ден е извършен военно-политически преврат - с въоръжена сила е свалено последното буржоазно правителство в България...". Ето това е "нов прочит на историята"! При едни и същи факти и хронология да се правят коренно противоположни изводи и оценки.

Третият пропаганден механизъм е премълчаването и подценяването на определени исторически факти, които биха променили картината. Според великия писател Л.Н.Толстой, "най-голямата лъжа е премълчаването", т.е. премълчаването на фактите, а скриването на факти или на част от тях си е направо историческа лъжа. Да вземем оценките за Народния съд. Факт е, че е този съд е осъдил на смърт 2618 души за престъпления и че са изпълнени 1046 смъртни присъди. Но се премълчават деянията на осъдените. Историци като проф. Д. Шарланов, П. Мешкова, Е. Келбечева, проф. В. Лилков разглеждат и поставят акцент само на следствието от Народния съд, на смъртните присъди, а умишлено премълчават причината. Народният съд не е "политическа разправа", осъдени са реални престъпници за реални престъпления, така както е подходено във всички европейски страни и както е предвидено по международните договорености. 

Пътят към историческата истина трябва да бъде чист за да може тя 

да покаже вярно действително станалото

в конкретна историческата ситуация. Игнорирането на фактите неминуемо води до изкривена или манипулирана историческа истина. А това в съвременни условия се диктува целево (пък и добре се заплаща!) от дейците на "победилия завинаги" неолиберализъм.  

Четвъртият пропаганден механизъм е изкривяването, неточното разглеждане на истинските факти и дори използването на предположения като факти за определяне на характера на определени действия в миналото. Ето един драстичен пример. Във в. "Демокрация" (3.02.1992 г.) архивистът Веселин Методиев пише, че "Германия, носеща огромната вина за войната, намери 24 политически отговорни държавници. А в България те са 11 122". Ужасяващо, крещящо лъжливо сравнение. 

Някои историци и журналисти "забравят", че освен главния Нюрнбергския процес, в Германия има и други процеси по места, съдени и осъдени на смърт и на различни срокове затвор са много германски нацисти. По Закона на Контролния съвет № 10 от 20.12.1945 г. и съюзените държави съдят виновните за фашистките насилия и войната. В американската окупационна зона американският съд води 12 "малки" Нюрнбергски процеса. Общо само той осъжда 345 души на смърт. В британската зона има 240 смъртни присъди, във френската зона само по частични данни 104 са осъдени на смърт. Немци са съдени и в Италия, Югославия, Гърция, СССР и други страни. В Полша са осъдили 5352 немски военни. Във Франция са произнесени 7037 смъртни присъди. В Белгия - 4170 смъртни присъди. 

Ето и един показателен пример за използването на предположението, а не фактите, като "доказателство" за историческа истина. Става дума за убитите без съд и присъда след Девети септември. Според проф. Д. Шарланов, в страната през 1944 г. е имало 4419 села и 237 града. "Ако вземем средно по трима "безследно изчезнали" във всяко село, броят им достига 13 257, а при четирима - 17 676 души без градовете." Безследно изчезналите той счита за убити без съд и присъда. Професионален историк без доказателства прави изводи и внушения. Няма имена на "убийци", имена на "невинно пострадали", на убити без съд и присъда. Няма нито един документ, който показва, че БРП (к) има решения и указания за масови разстрели без съд и присъда.

Петият идеологически механизъм е използването само на "удобните" факти и пренебрегването на т. нар. 

"неудобни исторически факти" 

- неудобни от гледната точка на идеологическата позиция на историка. Историческият анализ се основа на фактите, но те сами по себе си нямат пряко значение, ако не са оценени и не са направени изводи. Ценността на фактите се определя от историка, признава той това или не. Всеки историк има своя ценностна система, пряко или косвено свързана с определена идеология. Ценностите, изповядвани от историка, се проявяват чрез подрбора и оценката на историческите факти, събития и процеси. Фактите и събитията, които не отговарят на ценностната система на историка, се превръщат в "неудобни исторически факти". Толкова по-зле за тях! А един и същи факт може да се оценява най-различно!

За комунистофобите е крайно неудобен историческият факт, че при социализма България има мощно икономическо развитие, че тя изпревари и се изравни с редица западноевропейски страни. По международните класации тя достигна до почетното 27 -о място сред развитите страни в света. За русофобите е крайно "неудобен" исторически факт, че Русия е освободила България, че Съветският съюз помогна на България да развие мощна индустрия, че снабдяваше страната ни на ниски цени с преференциални суровини, машини, съоръжения и т.н.. "Неудобен исторически факт" е създаването на лагери преди Девети септември. За неолибералите е крайно неудобен факт, че у нас са приети поредица фашистки закони като ЗЗД, антисемитски закони, законът за гражданската мобилизация; че е имало концентрационни лагери: на о. Св. Анастасия, Гонда вода, Кръсто поле (Еникьой), "Свети Никола", временния концлагер "Галата", концлагера край Шумен за американски и английски военнопленници, еврейските лагери край Сомовит и Плевен. За лагерите в началото на социалистическата власт се изписват тонове мастило, а за фашистките концлагери идеологизираните историци и журналисти, стоящи всъщност на фашистки позиции, мълчат! Мълчат за зверствата на фашистите не само в България, но и в Сърбия, създаването и използването на ловни роти за борба с антифашистите, плащане за убити партизани и за отрязани глави и т.н. 

Често се взема предвид не цялата съвкупност от факти и събития, а само отделни аспекти или отделни факти. Това също изкривява историческата истина. Истинската история е тази, която разкрива, че поредица български поколения храбро са се борили срещу мизерията, срещу фашизма и насилието, че те и следващото поколение са изграждали България. Фалшивата история премълчава и изопачава в учебниците и в медиите живота и делата на антифашисткото и социалистическото поколение.

Историческата истина е част от националната памет и не трябва да се изкривява и манипулира чрез т.нар. нов прочит. Съвременната неолиберална фалшификация на историческата истина за близкото минало е обида за живелите през този период. Съвременните историци не може да действат като политически контрольори на миналото с цел насаждане на либерална идеология. Битката за миналото е битка и за настоящето, и за бъдещето.