Едната е бяла, а другата - червена

Едната е момиче, а другата - момче, едната е червена, а другата - бяла. И една тънка нишка ги съединява, изплетена от двата нежни цвята. И като че ли само един лъч стига от слънцето до земята. Цъфва първото кокиче. Прости неща изпълват света край нас. Ние с всички дървета, ниви, цветя сме свързани. Мартеницата е не само радост, тя е и мисъл за отговорност, мъдрост и доброта. В пролетта всичко се обърква - пада в полето мъгла, по върховете грее слънце. Неочаквано завалява сняг, хората се лутат в полето до тъмно. Изгарят в тежки огньове останалите от есента листа, тревите, които са изсъхнали. Даже старите жени с търмъци шетат из дворовете. Нещо все остава да се свърши. Децата вече закачат мартениците по дърветата, чакат ятата да долетят. Ако не е детското нетърпение, може би няма да избърза нищо, може би никога няма да дойдат пролетта, лятото, зимата.
Един безгрижен смях съпровожда сега и най-ежедневното. Детската душа има свои връзки със света, своя проста религия. С къси бели и червени конци от коприна детето си завързва едно агне, едно плодно дръвче, едно животворно слънце, една река, една нива, една поляна, една тревичка. И с мъдрост и проникновение ги носи. На по-големите деца майката завързва мартеници на китките на лявата и дясната ръка. И червения цвят на мартеницата сигурно е измислен от нея.
От нейната справедливост може да се научи за дъждовете, вихрушките и пороите, които неусетно ще дойдат. А възрастните хора повече от децата се радват на мартеничките...
Майката е дълбоката доброта на земята. Каквото потъне в нея, придобива неочакван и странен смисъл. Ако падне гръм върху нея, той ще се вкорени, ако куршум я прониже, ще продължава да носи смърт милиони години. Някакво странно ехо ще отеква в празнотата след нея.
С нишките на червения цвят в мартеницата са привързани скъпите и тленни неща, които идват от майката, които имат смисъл на раждане, на плодородие и светлина. Колко голям е твоят род, неизброим и силен. Една нишка от него те отвежда до всеки стрък трева, до всеки цвят, до всеки корен.
Едната мартеница е момиче, а другата - момче... Питам се за съотношенията на нещата в света, поне това мога! Има един бял и един червен цвят в българската мартеница. Не е ли това една необичайна и непосилна графика? Малко други народи са осмислили не само символа, не само знака на пролетта, радостта и плодородието, а само двата цвята макар. Някакво превъзходство има в този вид графичност, някаква голяма духовна мощ и сила. В нея като че ли не става никога дума за смърт, даже когато кръвта изтича, когато кръвта насища порите на земята, тунелите, направени от червеи и къртици.
Могат ли да бъдат наравно бялото и червеното в света? За какво трябва сила, ако не достига нещо, ако искаме да възцарим нещо, несправедливо отречено - в нас или по пътищата, по нивите, по градовете?...
Има едно момиче и едно момче. И момчето е от бяло, а момичето от червено. И остава един смях в пролетта, една жизненост и една вечност.
Едната е момиче, а другата - момче. Едната е ден, а другата - нощ. През март нощта е червена от въглените в огнището, от пламъците в душите на младите. Денят е бял от снеговете по нивите, от спокойствието и тишината. Минава времето на сватбите, идва време за работа по полето. Стръковете, които пробождат пръстта, ослепяват всичко със силата си. Светлината в тях е по-ярка от светлината на белите преспи, с по-остра и с по-страшна сила от твърдите ледове прерязва всичко.
Земята е все още безгрижна и тръпна земя, но идва времето, когато ще стане майка. Майка ще стане и равнината, и планината, и нивата, всяка извивка от плодната пръст.
Всеки миг преди покълването е свързан с всеки миг след това, както всяка тъга и грижа в живота на невястата й напомня за нещо светло и радостно в живота й отпреди... Всеки стрък трева, всяко житно зърно пронизват безброй много неща. Сега денят е равен на нощта, мрачината на светлината. Но мрачината за българина е винаги малко по-тръпна, малко по-жива и по-първична. А може би червеният цвят в мартеницата е по-силен от всякаква мрачина, може би той е мрачината, в която едва чуто сърцето пулсира, очите не виждат нищо и една вена над слепоочията се повдига и стихва. Мрачината, в която ятаганът прерязвал вените и кръвта е изтичала, за да заличи всичко и да се слее в нея всичко. Червеният цвят в мартеницата, това е била нестихващата съпротива, тръпна, безкрайна и символична. Как е доловил българинът страшната сила на червения цвят, как е могъл толкова зримо и просто да го осмисли? През бран и сражения минал, през кръв, през пожари, нашествия. С рани и белези, докрая опазил душата си цяла. Всеки трепет от нея до стръка трева по земята, до житното кълнче достигнал, за тях привързан с незрими и нежни нишки.
Нишката кръв, която ни съединява, и безбройните бели и прости неща на упорството на човека, мъката и работата му, вързани в един траен и вечен възел!
Жизнена сила е силата на кръвта, на нейните тласъци, на човешките горести и страдания.
Едни и същи са връзките, които ни съединяват с този свят и в моменти на радост и страх, и когато сме слаби и плахи. Няма по-човечна, по-символична и по-проста представа за смъртта и живота, за надеждата и скръбта, за тръпната сила на пролетното прераждане от нежните нишки на българската мартеница. Непонятна и сложна e сляпата многократност, която е родила в представите на българина тези прости два символа.

* * *
Едната е момиче, а другата - момче, едната е ден, а другата - нощ. Червенината на кръвта минава през всичко, пронизва с живеца си всичко. За българина и животните, и дърветата, и житните стебълца, и тревичките са скъпи и тленни същества, живи и тръпни истини... Падането на една снежинка, на една капка дъждовна вода, покълването на житното зърно за него са нишки от една и съща тъкан.
Земята е най-справедливата майка. Тя дава сила на всичко и взема силата на всички бури, дъждове, порои, пролетни ветрове и вихри. Очите ни се разтварят с мъка сутрин. През март всеки миг от деня е свързан с всеки миг от нощта... Всяко ново наедряване, всяка нова родитба, всяка нова обич е една нова младост и една нова вечност...
Денят неусетно нараства. Мартеницата - тази проста магия за плод, за сила и здраве - майката завързва на всяко дете, на всяка нива, на всяко плодно дърво, на всяко агне. Но всяка магия е една малка тайна. Тайна, която носи целият работлив народ, цялата тежка земя на българина - всяка нива, всяка бразда, всеки цвят. А без тайна не може нито цъфтенето, нито зреенето, нито най-простото наедряване някога да се сбъдне. И детето е натоварено с пророческа сила и отговорност... Ето денят бавно започва да става по-голям от нощта. Магията на земното битие навред се е сбъднала - и в корените, и в цветовете, и в мислите...
С тревога в душите, с неосъзнато вълнение тичат децата по реките и доловете и скриват мартеничките си под влажните камъни да изгният. Тайната трябва да си остане тайна. Защото от нейната святост и съкровеност зависи трайността и красотата на всяко сбъдване, неговата безкрайна сила и мъдрост. Без тайна е невъзможно и най-простото в обичта. И е толкова важно да изгният мартениците в пръстта, да продължават своя безкраен път нишките, свързани с първите стръкове на тревите, житата, полетите на птиците. С всички нишки в зримия свят, с тези прости два символа.

* * *
Едната е момиче, а другата - момче. Едната е ден, а другата - нощ... Тичат два тежки коня по пролетната земя - единият идва от изток, другият идва от запад. За миг само се срещат. Отекнал е вече първият пролетен гръм. Душите на хората са пълни с умиление пред кипналата земя, пред всичко бъдно и просто, пред всичко като тревата зримо. Белите снегове и преспите бавно отстъпват пред редиците на житата, тревите, дръвчетата. И бързите ръце на жените се стремят с трепет да засадят новите стръкове, да изскубят от земята сетните плевели. Бързо се движат пръстите им, сякаш някакви тънки нишки завързват, незрими и нежни като слънчевите лъчи, но със силни корени, корени като възли, които не може да разплете нищо. На самия български род вечните корени.
Март е към края си. Светлината все повече расте и прониква във всичко.

(Със съкращения от книгата "Страхът от огледалото", изд. "Пропелер", 2016 г.)



ИВАН СЕРАФИМОВ ИВАНОВ е роден на 21 юли 1944 г. в Габрово. Завършва българска филология във Великотърновския университет "Св. св. Кирил и Методий". Работи в отдел "Култура" и "Спорт" на вестник "Труд", издателство "Народна младеж", списание "Родна реч". Автор е на книгите "За да разтвори птицата крила", "Въздух за новороденото", "Душата и нейната сянка. Етюди върху обичаи, вярвания, представи", "Детският свят - превъплъщения и идеи", "Страхът от пътешествия", "С планини от въздух на гърба си", "Да погалиш земята", "Само разтвори ръце", "Хокерно погребение", "Детство Исусово", "Мила мамо", "Проклятия", "Договор", "Паметник на курвата". Удостоен е с медал "Карел Чапек" на Съюза на чешките писатели.


Художник Людмил Асенов