"Един, който като го сложим, да не е срам"

Много труден се оказа изборът на магистрат, който да бъде номиниран за член на Конституционния съд от квотата на парламента. Нелеп, но красноречив детайл се съдържа в съобщението, според което предложението за тази номинация е било внесено две минути преди крайния срок.

Вероятно вносителите - депутатите от ГЕРБ Димитър Лазаров, Красимир Ципов и Емил Радев, трескаво са проверявали до последния момент досието на съдия Гроздан Илиев: семейството, роднините, приятелския кръг, имотните му декларации, банковите сметки, местата, които е посещавал...

Вероятно са бързали. Вероятно са търсили. Защото не само управляващата партия, не само съдебната система, но и България като цяло трудно би понесла римейк на “срама Марковска” и “провала Гугушева” - две кандидатури, за които се твърдеше, че са на хора с “безупречна репутация” (по Искра Фидосова).

Така нареченият "избор"

В случая със съдия Гроздан Илиев за “безупречната му репутация” ни информира лично министър-председателят, който поискал от “първия сред съдиите” (Лазар Груев) да му даде “един, който като го сложим, да не е срам, да може да го приемат”.

Безспорно, това е необходимо условие за заемането на една върховна длъжност в правния мир на страната (макар че формулирано по този начин, това условие е обидно принизено). Необходимо е, но дали е достатъчно? Каква професионална подготовка, опит, репутация и практика следва да имат конституционните съдии, на които се възлага да дават тълкувания на Конституцията, да премахват (при нужда) юридическата сила на актове на Парламента и на Президента, да се произнасят по конституционосъобразността на политическите партии, да решават спорове за компетентност между Цецка Цачева, Росен Плевнелиев и Бойко Борисов например (по-точно между институциите, които тримата в момента представляват).

Професионализмът може да бъде истински “мерен” само върху полето на професионализма, при реална конкуренция и обективни показатели. Но за какъв “избор” може да говорим, когато депутатите ще избират един кандидат от един номиниран? За какъв “избор” може да говорим, когато решението е взето още с номинацията?

В случая не става дума за качествата на конкретния номиниран, става дума за процедурата, става дума за принципа, става дума за подмяна на демократичните практики и за подкопаване на авторитета на Конституционния съд, още преди да е написал първата страница от своята история.

"Давам, за да ми дадеш"

Dictum - factum, както се казва на “юридически”. Речено - сторено. С “изпращането” на съдия Гроздан Илиев в най-висшата съдебна институция на България приключва още един противоречив и показателен за моралния провал на депутатите епизод. След 6 март, когато ще бъде гласувана неговата кандидатура, ще бъдат забравени всички скрити от обществото договорки при предишните провали, които маркираха нова и опасна зависимост между хора, облечени във власт, и хора със спорен нравствен мироглед, от които очакваме да правораздават.

Историята на комплектоването на настоящия Конституционен съд показва, че въпреки обществения натиск, парламентарно представените политически партии дори не направиха усилие да имитират загриженост, съзнание, чувствителност към една от най-важните теми на днешния ден - реформата в съдебната система. Историята на комплектоването на настоящия Конституционен съд показва, че тези партии просто за пореден път изпълниха постановка с разпределени роли, колективно авторство и споделена безотговорност.

Всички фази, през които мина подмяната на кадрите във висшите пластове на правосъдния мир, показаха, че парламентарно представените партии не търсят хора с доказани способности и авторитет сред колегията, а удобни лица, които знаят латинската поговорка “Do ut des” - “Давам, за да ми дадеш”.