Другата вълна
/ брой: 168
След като над 1100 български училища затвориха окончателно врати през последните повече от 30 години, можем ли да кажем, че тази тенденция замира? Положителен факт ли е, че през следващата учебна година Министерството на образованието е одобрило закриването само на две школа в страната? Или просто това означава, че свършиха училищата за затваряне? Че вече няма къде да се хлопват кепенците, защото каквото можеше се закри, деца в селата не останаха, самите села позачезнаха?
Тъжната, мъчителна картина от изоставената сграда на някога пълно училище е пред очите на хиляди местни хора всеки ден в стотици населени места. Тя е символ на разрухата, непросветеносттта, но и знак какво очаква градчето или селцето, щом в него вече няма деца.
Закритото училище съвсем не е проблем само на образователната система, то е социален проблем. От друга страна, от гледна точка на обучението, се предполага, че "бутиковите" школа с 20-30 ученици няма как да осигурят качествен образователен процес, така че закриването им може да се приеме и като плюс за бъдещето на децата. Друг е въпросът дали те ще имат възможност и желание да пътуват всеки ден до близко населено място, за да посещават друго училище. Това ги прави силно застрашени от отпадане от системата. И така пак се влиза в омагьосан кръг - нужно ли е малко училище с маломерни и слети паралелки или ефективният и качествен образователен процес е приоритет?
На фона на обраслите дворове, които от година на година скриват от погледите изоставени сгради на някогашни училища, днешните терзания за временно спрян достъп до класните стаи заради КОВИД-вълната някак изглеждат нелепи. Две-три седмици, месец или два ограничения са нищо на фона на завинаги затворения училищен портал.
Той е отнесен от друга, много по-тежка вълна.