Добър театър се прави не само в София, а и в страната

Антония Каракостова

Драматичният театър "Йордан Йовков" от Добрич чества 130-годишнината на своя патрон със "Странноприемница край границата". Премиерата в Добрич се е състояла на 18 ноември 2010 г. Спектакълът гостува в София на сцената на Младежкия театър.
Създател и режисьор-постановчик на "Странноприемница край границата" е Павел Павлов - талантливият ученик и следовник на големия български режисьор и педагог проф. Кръстьо Мирски. Павел Павлов е автор на композицията от Йовковата проза. В едно драматургично цяло са сплетени мотиви от "Приключенията на Гороломов", "Чифликът край границата" и разказите "Летен дъжд", "Мечтател", "Несполука", "Вражда", както и отделни пасажи от "Дядо Давид", "По жицата" и от най-ранните произведения на Йордан Йовков. Удивителният резултат е, че от сцената не прозвучава нито една фраза или дума, която да не е на Йордан Йовков.
Действието се развива в кръчмата на Алекси - ханджията, изпълняван интересно от Иван Мандев. Кръчмата е неделима част от описаната от Йовков "Международна странноприемница", съчетала хотел, крайпътна кръчма и пощата на селото. Дървеният и топъл декор е на Евгения Раева.
Зоната е кръстопътна и е гранична. На кръстопът и в гранично духовно състояние са и местните странни "странници", които я посещават, те идват и си отиват.
Границата като тема пронизва текста и съдбите на всички герои. Особено силно и ясно това се усеща в ролята на офицера Топузов - новият шеф на пограничната митница, изигран ярко от стабилния Красимир Демиров. Неговият бинокъл се насочва към ширинето на Добруджа, преминава от ръка на ръка и всеки от местните герои се взира към границата, а всъщност към публиката. Новата граница е раздрала Добруджа и селото е останало отсам, в България, а гробището и земя на деди и прадеди са извън пределите на страната.
Режисьорската находка при играта с бинокъла създава не само крайграничната атмосфера на разпокъсаната родина, но по деликатен, а впоследствие и шоков начин отпраща хората от зрителната зала извън пределите на България, по пътя за Кюстенджа.
В режисьорското си решение Павел Павлов с обич се взира в красивата и смешновата сбирщина на посетителите на кръчмата, но извлича като сърцевина на днешното си послание Йовковото евангелие за Добруджа. Нека си припомним, че в превод от гръцки думата евангелие значи благовестие. С това идва и днешната вяра и надежда, че Добруджа отново ще възкръсне и ще се възроди за нов живот. А Йовковите герои, затворени в своето време, мечтаят за чудото и спасението в личните си съдби, но когато събитийно се появи спасител за някой от тях, те остават слепи и без сетивност, че и отделният човек може да се превърне в спасител за някого.
Такива човечни и духовни спасители са Серафим на прекрасния български артист Борис Луканов и Кара Кольо във вдъхновеното изпълнение на Николай Урумов.
Серафим на Борис Луканов е скътал пари с мечта за ново палто. Но жалките си смачкани банкноти мушва със стеснение и просветление в шепата на сащисаната и невярваща в спасението си Павлина, за да води тежко болния си мъж на лекар в града. В този момент Борис Луканов предава извисеността на своя Серафим. Паметна ще остане за зрителите статиката му с дългата метла, която в ръцете на артиста, влюбен в благородния си образ, стои като патриаршески жезъл. Седнал в каруцата пред пощата, този свят бездомник разглежда дупките на дрипавото си палто и си самовнушава, че може да издържи още една зима със старата си дреха, която е годна само за окачване на бостанско плашило. Серафим на Борис Луканов допринася за силния художествен финал на спектакъла. При поклоните публиката стана на крака, за да възнагради с аплодисменти любимия и популярен артист.
Кара Кольо в разказа си пред ханджията емоционално споделя как е спасил от самоубийство Параскевица. Апропо, Параскевица е втора роля на Таня Христова, която е неузнаваема в нея след изпълнението си на чифликчийската щерка Маруся Петренко. Преди да я отведе в дома си, презрението на Кара Кольо прераства в гняв заради циничните намеци на ухо на Алекси. В гнева си този Кара Кольо на Николай Урумов трясва на масата монета за изпитата ракия - това е единственото разплащане с паричка, което се прави в тази кръчма. Всичко друго е на вересия тук, а вересиите дават власт и самочувствие на Алекси, който със сладострастие вписва всяка изпита чашка в кръчмарския си тефтер. В режисьорското решение и при артистичното изпълнение на ханджията, безразличен и отстранен към съдбите и повествованията на посетителите в кръчмата, той изведнъж се преобразява. Ханджията Алекси в това решение на образа одухотворява единствено собствения си тезгях. За него тезгяхът е единственият близък и той говори с него като с живо същество.
Кара Кольо спасява и селото от разбойника Доделянката. Подробното и дълго повествование на Николай Урумов като как точно е извършил това героят му, артистът пластически е разработил с бясно и жестоко размахване на камшика си, с шибане по маси и столове - изпълнение, което бе посрещнато с възторжените ръкопляскания на младата публика.
Пощаджията Боян Боянов в изпълнението на Валери Мирков се запомня с жаждата и мечтата за любов. Несподелените му чувства към Маруся Петренко и възторгът му от Вяра, въпреки нелепите му надежди за взаимност, го правят щастлив. Тези две жени са чудото, което осмисля сивотата на всекидневието му. Мечтата за приказната жена е реализирана по ефектен начин в танца на Боян с кръчмарския стол. Красивата мечта се съчетава с трогателно смешноват пластически изказ. Сцената предизвиква усмивка, но не разрушава поетичното въздействие. Интересен е и епизодът, когато Боян на Валери Мирков възторжено се вглежда в превързания си пръст, ухапан от прилепа, защото за раната му се е погрижила прекрасната млада жена - Вяра Лозева. Валери Мирков предава трогателната безпомощност на героя си и неговата детска радост пред удивителната млада жена, чиято ирония даже не може да възприеме.
Атрактивно и любопитно е решението на двамата иманяри - Татар Христо, пресъздаден от Георги Калчев, и Васил Консула на Валентин Рафаелов, когото незабравимият Андрей Чапразов прекръсти с обич на Рафето и така с това умалително име е наричан от целия Добрич. След постановката на Павел Павлов изпълнителят на Консула получи от режисьора ново обръщение - Дон Рафаело. Комедийните ситуации, в които те сами се вкарват, зрителната зала посреща със звучен всеобщ смях.
Павел Павлов като режисьор-постановчик е създал единен творчески екип, в който отчетливо се вписва още Госпожа Лозева на Ема Георгиева с нейното снобско елитарно и претенциозно самочувствие на дама-столичанка. Пред нея ханджията Алекси е подмазвачески любезен, все едно, че не той е човекът, който хазартно и с хъс отказваше помощ на Павлина и я риташе жестоко по пода с градиращи викове: "Нямам пари! Нямам пари!" Неочакваните преобразявания на Иван Мандев в ролята на собственика на "Международната странноприемница", преобразявания в зависимост от социалния статус на гостите му, подсказват ненатрапчиво човешката му несъстоятелност.
Единният творчески екип - режисьор и водените от него артисти, пиететно изгражда Йовковите герои. Това личи и по начина, по който се изговаря авторовият класически текст. Красивите и разнообразни актьорски гласове предават и драматизъм, и хумор, но дават и онази позабравена естетическа радост от ясен, прецизен и красив български език, идващ от сцената. Чудесно е и изпълнението на песента "Лале ли си, зюмбюл ли си", която и днес е неоторизираният химн на Добруджа. Песента в случая органично се вплита в действието, атмосферата и ситуацията на пиещите, но не пияни посетители на кръчмата.
За съжаление публиката се сблъска с неприятен проблем при гастролната софийска премиера на "Странноприемница край границата". Имаше престъпна липса на театрални програми или дори най-елементарни листовки с действащите лица и творците на сцената. Това е неуважение към зрителите и поставя в пълна анонимност създателите на спектакъла. Причината е може би в орязания бюджет на ДТ "Йордан Йовков". Нито публиката, нито артистите заслужават такова отношение. Програмата на театралния спектакъл е част от културата ни. Публиката беше млада, най-вече съставена от ученици от горните гимназиални класове. Имаше и изненадващо присъствие на много известни театрали. Залата беше щастливо препълнена, в нея витаеше внимателно и радостно вслушване в Йовковия език. Заразителността и въздействието на спектакъла върху зрителите са неоспорими.
В деня, когато "Странноприемница край границата" получи и своята софийска премиера, излезе и министерското постановление за обединяването на драматичните театри от Добрич и Силистра и превръщането им в Регионален продуцентски център "Йордан Йовков" (РПЦ). Това се прави с оглед на европейските изисквания и норми за бройка жители и евентуални зрители, за да съществува даден театър. Защо като членове на Европейския съюз не умеем да отстояваме своите национални ценности и традиции? И двата театъра имат своя интересна история и са градени с усилията на няколко поколения. Защо сме готови да рушим и да се съобразяваме с чужди норми и изисквания, без оглед на своите интереси?
Скучната абревиатура РПЦ не може да ни лиши от радостта на художествения факт, поднесен в столицата от ДТ "Йордан Йовков". Създателите на този Йовков спектакъл заслужават поздравление.
Павел Павлов като режисьор-постановчик и драматизатор на прозата на Йордан Йовков постига романтичната извисеност и поетичност на текста. Спрялото време, замръзнало в часовника на кръчмата на 5 часа, не пречи на Йовковите герои да прескочат десетилетия и да звучат съвременно и заразително в днешното ни време на обидна мизерия и безкрайна криза.