Пътешествия
До Аделаида и обратно
/ брой: 52
В началото на февруари 2014 г. ми се обади проф. Любомир Тагарев. Срещнахме се и той ми каза, че пет години поред е ходил в Аделаида по покана на тамошното българско дружество да изнася беседи по повод честването на Освобождението на България. Сега пак са го поканили, но вече чувства, че не може да издържи на дългия, труден път и ми предложи да го отменя. Предупреди ме, че пътуването наистина е доста изморително. Плащат самолетните билети, осигуряват пребиваването. И толкоз... Една от мечтите ми бе да посетя Австралия, затова веднага се съгласих.
Оказа се, че полетът за Австралия минава през... московското летище "Шереметиево". Там трябваше да се прехвърля на друг самолет за Бомбай с престой от три часа. От Москва излетяхме на смрачаване и колкото повече пътувахме, ставаше все по-тъмно, защото самолетът летеше... срещу времето. След шест и половина часа полет кацнахме в Бомбай, откъдето трябваше да се прехвърля на самолета за Сидни.
И тук се появиха първите ми проблеми. Гледам светлинните табла, на тях има посочени два полета до Сидни, а аз не знам за кой от тях ми е билетът. Добре че открих бюро на Аерофлот, чиято служителка ме отведе до терминала и ми помогна да се чекирам. Така успешно се качих на самолета за Сидни.
На летището ме чакаха мъж и жена от българското дружество в Аделаида. Изглежда, че видът ми не им "хареса". Попитаха ме как се чувствам, на което не знаех какво да отговоря. Закараха ме в някакво здравно заведение, където ми измериха кръвното налягане и пулса. Дадоха ми хапчета и се почувствах по-добре.
Тръгнахме за Аделаида, която е на 1160 км. Пътуването дотам се оказа не по-малко мъчително отколкото полета със самолет. Пристигнахме в Аделаида по моя часовник към 19,40 ч., но се оказа, че по местно време е 16,20. Почти 20 часа не бях спал. Умирах за сън. Домакините разбраха това и ме отведоха до дома на едно българско семейство, където ми предложиха нещо за ядене, но аз мислех само за леглото.
Спах непробудно до сутринта. Когато се събудих, на стената часовникът-датник показваше 1 март. По програма предстоеше разглеждане на града. Аделаида е едномилионен мегаполис. Той е пристанище на Индийския океан и главен град на щата Южна Австралия. Улиците са прави и широки, отлично поддържани. Повечето сгради са високи. Сред тях има и доста небостъргачи. В Аделаида има три университета и 145 хотела, 17 болници. Медицинската помощ в града е районирана и при позвъняване на единния телефон пристига линейка от най-близката болница, като максималният срок затова е 6 минути.
През март в Австралия лятото е в разгара си. Към 13 ч. температурата достигна 37 градуса, затова домакините ме заведоха в аквапарка на брега на океана. Билетът струва 35 долара, колкото е минималната надница. Престоят е до затварянето на заведението и през това време могат да се ползват всички съоръжения, които са над 30. Бяхме там до 17,30 ч., когато жегата понамаля и след това продължихме разходката из града.
След здрачаване стигнахме до центъра - огромен площад, в средата на който се намира изключително красив фонтан. Светлини оцветяват водата от шестте чучура в различен цвят, а водоскокът се издига и спуска в съзвучие с разнасящата се музика и къпе позлатените фигури на феи, русалки и животни.
Другият ден, 2 март, беше определен за посещение в българското културно-просветно дружество "Св. св. Кирил и Методий". То е основано през 1939 г. Запитах колко са българите в Аделаида. Оказа се, че отговорът на този въпорс е малко сложен. Първите преселници идват през 1913 г. и са главно от Вардарска и Егейска Македония, към които след Междусъюзническата война се присъединяват и имигранти от Сърбия и Гърция. Следващият поток е през 1919 г., когато по Ньойския договор България губи Западните покрайнини, Струмишко и Беломорска Тракия. Малка част идват през 40-те години, а притокът се засилва след 1990 г. Общо всички, с потомците на първите заселници, които са запазили българско самосъзнание, се определят на около 13-14 хиляди. души. В дружеството членуват около 3700 души. Към него е създадено и неделно училище, което се посещава редовно от 23 деца, а други идват периодично, но интересът към него се засилва.
Дойде и 3 март. Тържеството по случай Освобождаването на България се състоя привечер в двора на дружеството. Бяха дошли около 2000 души. На импровизираната сцена, украсена с български знамена, портретите на Васил Левски, Христо Ботев и Георги Раковски час и половина деца, юноши, девойки играха български народни танци, пяха български песни и рецитираха стихотворения на Ботев, Вазов и Каравелов.
След празненството всички се отправихме към петте казана с бобена яхния, хапнахме и по уредбата пуснаха българска народна музика. Завъртяха се хора, които продължиха до полунощ.
На другия ден вече трябваше да отпътувам. Като си представих колко дълъг и мъчителен полет ме очаква, запитах няма ли друг начин да пътувам до България. Казаха ми, че е възможно с кораб и аз избрах този вариант. Така на 5 март се качих на гръцкия товаро-пътнически кораб "Крал Константин" с билет за тт класа. Това означаваше ползване на каюта 2,5 на 1,5 м с легло, шкаф за дрехи и мивка, както и храна три пъти на ден - предимно риба и постни ястия.
Иначе времето беше чудесно и корабът плавно се носеше на северозапад. Но ме обхвана досадна скука от еднообразното люлеене на кораба. Добре, че открих един италианец, който играеше шах. Така с игра на шах си разнообразихме пътуването. Едва в края на третия ден забелязахме земя. Оказа се, че това е северната част на остров Мадагаскар, където корабът спря да попълни запасите си от вода и гориво.
Следващата спирка беше в Александрия, където трябваше да се стовари основният товар на кораба, поради което обявиха шестчасов престой. С моя партньор на шах - италианеца, тръгнахме да разглеждаме града. Александрия е град с тесни, криви арабски улици, на които се продават евтини, некачествени стоки. Ниски порутени постройки, сред които се извисяват джамии с минаретата си.
Едва корабът беше навлязъл в Средиземно море, когато се оказа, че в главния двигател има някаква повреда. Все пак с мъка се добрахме до Ларнака - на остров Кипър. Два дни престояхме там, докато отстранят аварията. През това време можахме да разгледаме града. Имах чувството, че съм някъде в Созопол или Поморие.
Най-после на 11 март пристигнахме в Пирея, където беше крайната дестинация. След два дни престой в гръцката столица отпътувах с влака за София. Помислих си, че понякога по-дългият път до едно място или град, държава, континент може да бъде по-кратък.
Центърът на Аделаида
Общ вид на града
Българският клуб в Аделаида
Архитектурни силуети
Децата от училище "Св.св. Кирил и Методий"
Българчета от Аделаида