Памет
Дико Джелебов - борец с оръжие и буквар в ръка
116 години от Преображенското въстание (19 август)
/ брой: 155
Август е. Отново отбелязваме поредната годишнина от Преображенското въстание. Пак звучи химнът на Странджа планина "Странджанската Марсилеза":
"Ясен месец веч изгрява
над зелената гора,
в цяла Странджа роб запява
песен нова юнашка."
Ще бъдат споменати стотиците знайни и незнайни герои, отдали живота си за свободата на Тракия. Сред тях достойно място заема "странджанският Стефан Караджа" - войводата Дико Джелебов.
Роден през 1874 г. в гр. Малко Търново в многолюдно, 9-членно семейство, той от рано се сблъсква с беднотията и недоимъка. Завършва основно образование, но за повече няма средства и започва да помага за изхранването на семейството с непосилен труд, при "чужди хора, чужди хляб делило". Още от малък обаче в него се заражда семейният непокорен, буен нрав и дух, доказателство за което е фактът, че по-късно, в кипящите години на бунтовничество, баща му става куриер на революционната организация, брат му Тодор - четник, а сестра му Милка - ятачка.
Навършил пълнолетие, Дико напуска родния край, преминава нелегално границата и пристига в Бургас. Интелигентен, любознателен и буен, привлича вниманието към себе си и старателно опознава учителския занаят.
Помага му заможният български благодетел Александър Коджакафалията
(на чието име и днес има училище в Бургас), който, впечатлен от качествата на младежа, желае дори да го осинови. Но спокойният, осигурен живот не е за Дико. Той бързо се влива в зараждащото се емигрантско тракийско движение, в чието учредяване участва през 1897 г., а скоро след това - и в революционната организация за освобождаване на Тракия, която от 1893 г. започва изграждането на революционна мрежа в потиснатия все още регион.
По-късно на въпрос защо е избрал пътя на борбата, Дико Джелебов ще отговори: "Тръгнах да се боря за освобождението на поробеното си Отечество. Ние вървим по пътя на Ботев. Заклел съм се за свободата..."
За бързото му израстване и революционно укрепване голямо влияние оказват връзките и дружбата му с един от ръководителите на Преображенското въстание Георги Кондалов (загинал още в първия бой).
Като отлично познаващ Малкотърновската област и с пълното доверие на революционното ръководство на Дико Джелебов е възложено да определи мястото за провеждане на конгреса на организацията. Така през юли 1903 г. в местността Петрова нива (близо до с. Стоилово на около 5 км от гр. Малко Търново) се избира
ръководство на въстанието - "Главно боево тяло"
в състав: Михаил Герджиков, Лазар Маджаров и Стамат Икономов. За войвода на Стоиловския революционен участък е избран Дико Джелебов. На него ще се падне честта само месец и половина по-късно, през нощта на 18 срещу 19 август, на същата местност, където е дислоцирана четата му, да възпламени и хвърли към врага бомбата като сигнал за обявяване на въстанието.
Обградените казарми в Царево, Резово, Паспалево, Граматиково, Визица и другаде са атакувани през нощта и превзети до сутринта с големи загуби на противника. Четата на Дико Джелебов води героични битки, освобождава село след село, изтегля се последна от полесражението.
За съжаление, свободата трае само 26 дни. Смазването на въстанието е възложено на 40-хилядна турска армия под ръководството на Шукри паша (същият, който 10 години по-късно ще предаде сабята си на български офицер, капитулирайки в Одрин с 60-хилядния си гарнизон). Във връзка с тези събития д.и.н. Божидар Димитров пише : "С яростни сражения четите (не е разбита нито една) сдържат настъплението на противника, докато селяните с домочадието си минават българската граница... Остават
изгорените от турците села и труповете на 2500 жени, деца и старци
наивно надявали се да овардят имотите си..."
След погрома по решение на Главното боево тяло Дико Джелебов се установява в бургаското село Ново Паничарево (недалеч от тогавашната граница). През 1904 г. във Варна се провежда Тракийският конгрес, на който войводата е делегат. На него се решава борбата да продължи с всички средства до пълното освобождение на Тракия.
През 1908 г., след обявената амнистия, Дико Джелебов се завръща в Малко Търново. Революционната организация му възлага да замине като учител в с. Ятрос (сега в Турция) със смесено население, където да учи на български език малките българчета. Дико започва с готовност и ентусиазъм изпълнението на поръчението, но се сблъсква с яростната съпротива на местните турски власти и особено на гръцкия владика, чиято цел е асимилация на българското население. Безрезултатни са обаче многократните им опити да принудят учителя да се откаже от мисията си и да напусне селото. Тогава прибягват до крайната мярка.
През великденската ваканция, април 1909 г., Дико Джелебов се завръща в родното си място. Сестра му, моята баба Станка, го моли: "Дико, не тръгвай, ще те убият."
"Мене ме куршум не лови", е отговорът на обречения. И отива на мегдана, за да поведе последното си хоро... По-нататък сценарият е до болка познат: горски път, долчинка, изворче. Дико Джелебов и спътникът му спират за отдих. Дико се навежда да пие вода. Засадата се задейства, няколко изстрела, един от тях в гърдите... И небесата се разтварят, за да трасират
пътя на безсмъртието
На 25 август 2018 г., една година преди юбилейната - 110-а - от убийството на войводата на площада в гр. Малко Търново бе открит негов паметник. Родственици, общественици, жители на града се стекоха, за да отдадат почит към живота и делото му.
Заведох дъщеря си и внука си - четвърто и пето поколение на родолюбивия патриотичен и свободолюбив род на героя, да чуят и видят, да знаят и помнят.
*Авторът е дипломат от кариерата, дългогодишен посланик, племенник на войводата.