Демокрацията отгоре

Леонид Радзиховски
наблюдател на Российская  газета

Шумът от митинга не стихва. Това е направо нещо невероятно: по различни оценки на площада са излезли между 25000 и 70000 души. Мирно, спокойно. Далеч не всички там (по-скоро малцинството) имат някаква ясна политическа позиция, а и позициите им са по-скоро различни – има и либерали, и националисти.
И ето тази демонстрация, подобна на тези, които в страните на ЕС протичат веднъж месечно абсолютно незабележимо и без ни най-малки последствия, се превърна в Явление. И не просто в явление, а в сътресение за цялата Държава.
Каква е тази болест, каква е тази фатална плесен в гените, в гръбнака, в целия организъм на Руската Държава? „Изведнъж” пак побеляха, дявол ги знае защо, заради някакво „нищожество, парцал”, чиновниците с охранени муцуни, които още вчера прегазваха всички срещнати по пътя си, даже без да се обърнат... Поредната няма сцена приключва с появата на новия „дявол от табакерата”, на някой си непознат на никому, но неясно защо „истински” Ревизор на Руската История. Лъжедмитрий, Ленин, Елцин... Продължението следва? Как се къса и отново се съединява „свързващата нишка на дните” е главната загадка на руската история.
Но нека да поставим един по-частен въпрос: действително ли чуваме в момента сериозно „късане на нишката”? Или това просто са слухови халюцинации? „Непримиримата опозиция” приема желаното за действително, обърканите чиновници приемат страха си за реалност, а как е „всъщност”? Толкова ли е голяма днес опасността за властта и толкова ли е оправдано ликуването на опозицията? Не е ли рано да се започва с банкета по случай „свалянето на кожата на неубитата Мечка”? Може би, те просто така се окуражават, а властта я „принизяват”, стремят се психологически да я подтиснат, опитват се да създадат система на „самосбъдващи се пророчества”?
Има две Русии, които, намирайки се от двете страни на Тръбата, се гледат с ненавист, и, естествено, демонстративно една друга не се забелязват.
Психологическа гражданска война, взаимни фобии, какво ли не струваха взаимните очаквания на „кървавите провокации на противоположната страна” в навечерието на демонстрациите на 10 декември!
Между тези полюси стои великият ням, безмълвен народ. „Какво ще стане с Родината и с нас?” Не зная защо (т.е. има много разумни доводи, както и много опровержения на същите тези доводи), но този път съм „исторически оптимист”.
Нашата страна трябва да реши две взаимосвързани задачи. Европа ги реши с голяма мъка през 1789-1945 г. Ние изоставаме в това отношение, както и в много други, но също ще стигнем там.
Първо. Пълно десакрилизиране на властта. Не на формалната (по закон), а на психологическия преход от Монархия към Република. Ясно знание на факта, че президентът не е Бог, не е Цар и не е герой. А временен, с ясно определен срок, чиновник. И той съвършено спокойно, регулярно се сменя. Това именно е стабилността.
Второ. Отказ от вертикална структура на властта, при която всеки началник е назначаван (уволняван) само отгоре. А президентът сам назначава себе си и своите „приемници”. Началниците трябва да се избират отдолу – от кмет до президент.
А изборите да бъдат: а)истински, т.е. не с предопределени още отначало резултати и б) не катастрофални, а в пределите на Системата. За тази цел, елитите трябва да съумеят да преодолеят пропастта, да се договорят и да начертаят полето, върху което всички играят и сериозно се конкурират. Такива ценности като свобода, собственост, законност са аксиоматични и затова няма нужда да се обсъждат.