Да практикуваш история

Все повече ни гризе съмнението да не би просто да не можем нищо повече. Или да не би тъкмо това и така ни се пада. Чужди посланици и партийци ни назидават с повелителен тон. Ние сме симулативно подсърдени, без да разбираме, че със собственото си поведение сме предизвиквали тъкмо такова отношение. Че практически сме си го поискали. Когато искаш командване, то идва все отнякъде. Затова после се връщаме към историята като спасителен пояс. Там също е имало такива явления, но не в такава степен и не толкова омерзително. Било е повече като изключение, отколкото като правило. Затова по разни телевизионни предавания показваме приятно оцветени географски карти на величие.
"Никога няма да останете без граници, Луций!"- така физикът Архимед от Сиракуза поучава експанзионистичен римлянин в къс разказ от Карел Чапек. Във въображаемия диалог изобретателят Архимед проявява предупредително пророчество, повече подходящо за историците. Колкото дълбоко да са потопени в атмосферата на изследваното време, те не могат да избягат от настоящото. Затова повече или по-малко историците винаги се намесвали в драмите на своята съвременност. Тяхното морализаторско право като корективи на текущата политика и на гражданските нрави се извежда не толкова от собственото им поведение, колкото от предположението, че те знаят по-добре какво е носело успехи или поражения в миналото. Нали историографията трябва да "учи" - в това й предназначение лежи основната идея и потребност от нейното обществено предназначение. Ако е истинско, такова обучение невинаги е приятно или привлекателно. Защото то следва да възпроизвежда славата и падението на човека от култивирането на мушкатото до строителството на самолетоносач.
Обикновено историците приемат поражението си в съперничеството с литературата относно масовите представи за отминали времена. Но ревниво пазят общоприетия приоритет да препоръчват рационалните решения в политиката, в които има по-малко романтика и повече прагматизъм. Виждаме как утвърдени познавачи на нашата и световната история "напускат" временно своята хронологическа и тематична зона, за да анализират текущи явления и да прогнозират резултати от зараждащи се процеси. Днес - не само у нас - няма известен историк, който да няма пряко и лично отношение към събитийната верига на обществено-политически              промени и перспективи.
Презумпцията за компетентност се извежда направо от признанието за постижения спрямо миналото. Запазването на такава традиция у нас свидетелства за единството между битие и мислене, за непрекъснатата тъкан на нашия исторически опит. Той не е само положителен и само велик. Нека най-напред да видим провалите преди славата!
Не съм от онези историци, които упрекват политиците, че не следват уроците на историята. Всички значими исторически събития са ставали чрез пренебрегване на историята. но това не означава игнориране на нейните уроци. Трябва да има разграничение между историци и политици. Историците казват какво е било, а политикът казва какво е и какво ще бъде. В случая не става дума за поуки, а за сътрудничество. Политиците трябва да слушат историците като едно предупреждение какво не трябва да се прави. Ако примерно някога не сме успели да освободим Македония и да я  присъединим, защо смятаме, че днес при съвсем променени обстоятелства ще имаме по-голям успех? Същото се отнася за всякакви предавания, които показват картата на България на три морета. Само че забравяме, че такива тежнения са ставали под егидата на Хитлер. И ако в началото са ни посрещали като освободители в Македония и по Моравието, след това не са ни изпратили със същите чувства. Това историкът може да го каже, а въпрос на ум и далновидност е какво ще чуе политикът.