Да отложиш смъртта си заради футболен мач

Сигурно имаме отговор на въпроса за какво има смисъл да се живее. Едва ли ще сме категорични обаче за какво си струва да отложиш смъртта си. Близките ги оставяме настрана. Говорим за силата на човешкия дух. През миналия уикенд една човешка трагедия трогна света. В Белгия 42-годишният Лоренцо Шонберт отложил с 24 часа смъртта си, за да гледа още един мач на любимия Брюж. Мъжът бил неизлечимо болен, като за последните 20 години претърпял 37 операции. Той имал насрочена дата за евтаназия за неделя, когато Брюж играел с Мускрон. Мъжът обаче поискал да гледа за последно любимия си отбор. На стадиона му било устроено истинско ВИП посрещане. Той дал началния сигнал на срещата, а 20 000 фенове по трибуните пели в негова чест. В понеделник него вече го нямало. Била му поставена смъртоносна инжекция. Ужас безкрай има навсякъде. Не можем да го спрем, но можем да се замислим. Това е урок. Безценен при това. Да отложиш смъртта си заради мач. Заради спорт...
Гледах репортаж от последните стъпки на Лоренцо на стадиона. Знаете ли, беше усмихнат. Беше щастлив. Болестта му взе живота, но напук на нея той бе себе си. До последно. У нас такава култура нямаме. Мрем като пилци с повод и без повод и въобще не осъзнаваме, че сме живи сега. Че можем и трябва както да взимаме, така и да даваме. От себе си. Днес Лоренцо ще гледа мач на Брюж от небето. Но заради неговата любов, всички белгийци оцениха животите си, докато гледаха уверените лоренцови крачки към смъртта. Осъзнаха колко е важна страстта, колко много може да ти даде дори и на 24 часа от рая. И преди го знаех, ама в момента хептен – спорт му е майката. Почивай в мир Лоренцо!
След тази тъжна история се чудя, какво ни има у нас. Имам едно наум де, а може и повече, но все пак е кощунство да пропиляваме шансовете си да бъдем живи. Просто трябва да изразяваме себе си. Много от нас предпочитат спортната площадка, стадионите, залите... Където ги има. Не дай Боже, но някой ден би било хубаво да победиш смъртта дори и за минута, но да правиш това от любов, а не от инат. Затова не бива да караме спортистите ни да спортуват на инат. Тъпо е. Нали ние не ги гледаме от инат? Подбудите са движеща сила. Подбудите да си значим поне за себе си. Затова обичам спорта. Всичко зависи от теб. Дори и като зрител. Ако се съмнявате, сещайте се за Лоренцо от Белгия. Да викаме неволята си го можем, но да я борим не ни се получава. Те затова спортистите, треньорите, федерациите, се чудят как да свържат двата края. А за финал да имат и резултати. Знаете ли какво било родна справдливост? На всеки хиляда души да се падат да речем по хиляда хляба. А знаете ли какво било равенство? Когато на всеки от тези хиляда се дава по един хляб! Има разлика нали? Излиза, че не ни трябва българска справедливост. Трябва ни духовно равенство. Ето това е време да ни демонстрират властимащите. Но още Уилям Шекспир ни е заострил вниманието, че бедната мъдрост често става роб на богатата глупост.
Бях ви казал, че ще отчитам хубавото, ако го има. Има го и е свързано с НСА. Академичният съвет на спортния университет разработи програма за повишаване на квалификацията на треньори и учители в страната. Тя бе одобрена и от спортното министерство. Добър ход. Чак няма какво да кажеш. Сега треньорите трябва да се стегнат и да учат още. Винаги може още. Така ще взимат по-големи заплати. Както казват в НСА: „Няма начин да няма начин”. Любимо ми е. Нека разберем, че ако не повишим сами собствената си квалификация, тапия на крака няма кой да ни донесе. И парите ще са кът, а възможностите съвсем.
И за финал. Не забравяйте, че и богатите също плачат. Не казвам, че трябва ние да ги разревем, но казвам, че ако не се грижат тези в спорта за самия спорт, ще личи. И си личи. А така няма равнопоставеност. Има само споменатата по-горе „българска” справедливост. От която никой не е доволен. Поне в последните 25 години...