Човекът от Гуантанамо

Тези дни отново прочетох най-социалния може би разказ на Лев Толстой, известен в литературните среди като "страшния разказ" - разказа "Люцерн". В този разказ Толстой, основавайки се на един-единствен факт, прави изключително точен анализ на съвременния нему свят. Ето и самия факт, потресъл съзнанието на великия писател:
"На седми юли 1857 година в Люцерн пред хотел "Швайцерхоф", в който отсядат най-богатите хора, един странстващ беден певец в продължение на половин час пя песни и свири на китара. Стотина души го слушаха. Певецът три пъти моли да му дадат нещо. Но никой нищо не му даде и мнозина му се надсмиваха."
След като съобщава станалото, Толстой продължава: "Ето събитие, което историците на нашето време трябва да запишат с огнени, незаличими букви. Това събитие е по-значително, по-сериозно и има по-дълбок смисъл от фактите, които се записват във вестниците и историите." В излязлото на повърхността отделно събитие Толстой успява да види дълбоката същност на цялата заобикаляща го социална действителност. Красивият на пръв поглед свят се оказва лишен от всякаква човечност.
Разказът "Люцерн" има, наред с всичко друго, и своето твърде съществено методологическо значение. Той онагледява възможността зад отделния факт да видим системата от факти. Някои хора са неспособни зад отделното дърво да видят гората. Толстой показва, че бихме могли да видим цялата гора тъкмо чрез отделното дърво.
Предлаганият от Толстой подход може да бъде използван при оценката и на някои съвременни явления и събития. Твърде усилено например се обсъжда въпросът дали България е правова държава. Като доводи се използват факти и обстоятелства, много от които имат своята стойност, но срещу които се извеждат и определени възражения. Съществува обаче факт, който говори тъкмо за неправовия характер на българската държава и срещу който факт трудно могат да бъдат изведени някакви възражения. Този факт е приетият от нашата държава затворник от американския лагер Гуантанамо.
В Гуантанамо години наред се държат лишени от свобода стотици граждани от различни държави, но предимно от Саудитска Арабия, Афганистан и Йемен.  Основание за задържането им е подозрението, че са участвали в терористична дейност и в частност, че имат отношение към атентатите от 11 септември. На задържаните е отказана всякаква правна помощ, a разпитите им се осъществяват чрез физическо насилие, забрана за спане, излагане на силен шум, задържане под вода. С други думи, на тази американска територия няма правен ред, там има открито и брутално насилие. В това отношение властите на САЩ очевидно не се различават съществено от сомалийските пирати. И едните, и другите задържат силово хора, превръщат ги в напълно безправни същества, т.е. във вид роби. Но задържаните от сомалийските пирати са все пак в значително по-добро положение. Те се радват на перспективата да бъдат освободени, след като за тях се заплати определена сума. При това те не са подлагани, по правило, на изтезания. В Гуантанамо перспективата, поне доскоро, бе само една: изтезанието утре да е по-жестоко от изтезанието днес.
Бе необходимо дълго време, за да се осъзнае, че Гуантанамо е срам за САЩ. И президентът Барак Обама разпореди постепенното ликвидиране на това средновековно учреждение. Но странно защо Щатите не освобождават затворниците от Гуантанамо, които по всички правила на международното право са невинни, а ги прехвърлят в други държави, включително и в България. Така срамът на САЩ се оказа срам и за собствената ни държава. Тя се превърна в Гуантанамо-2.
Съвършено непонятно е наистина на какво правно основание България реши да приеме затворник от американския лагер Гуантанамо. България не е място за изтърпяване на наказателен или на друг вид режим, постановен от властите на една друга държава. България не е васална на САЩ държава (както си мисли техният посланик у нас), тя е суверенна държава със свой собствен правен ред, валиден за всички намиращи се на нейна територия лица. В България всяка човешка личност е свободна да избира своя начин на живот, доколкото не е постановено обратното с издаден от държавен орган акт, основан на конституцията и законите на страната. Невъзможно е някой да бъде поставен при режим, определен от друга държава.
Пита се следователно при какъв фактически режим е поставен у нас човекът от Гуантанамо? Е ли този режим съвместим с действащия в страната ни правен ред? По свое желание ли този човек се намира в България, или по волята на други лица или органи, български или чужди? Съвършено беззаконие (престъпление) би било той да се намира у нас по силата на една чужда, не негова воля. Ако пък той се намира у нас по своя воля, на какво правно основание нашата държава търпи присъствието му? Предостави ли му тя режим на бежанец на основание на конституцията, или поне на Закона за убежището и бежанците? Като бежанец човекът от Гуантанамо трябва да има всички права, предоставени на българските граждани, с изключение на политическите права. Без всякакво съмнение той трябва да има и конституционното право на свободно придвижване, включително и правото да напусне страната ни, когато поиска. Има ли той това право? Ако човекът от Гуантанамо няма правото на придвижване, тогава трябва да направим тъжния извод, че нашата държава не е правова държава.
Правовата държава, каквато по конституция е и нашата държава, не допуска никакви действия и решения, които нямат своята опора в конкретна правна норма. Тя търси целесъобразността в границите на законосъобразността. Остане ли подчинена единствено на съображенията на целесъобразността, колкото и последната да изглежда оправдана, тогава държавата отваря широко вратите на произвола с всички опасни за обществото последици. Когато самата държава нарушава собственото си право, как ще искаме отделните граждани да го спазват?! Произволът се превръща във всеобщ принцип на социално и лично поведение.
Няма да скрия, че съдбата на човека от Гуантанамо силно ме вълнува. Защото се боя, че утре тя може да се превърна в съдба на всеки един от нас.