Чиновникът - тази неизтребима класа

Христо КАРАСТОЯНОВ

Покрай сегашните си занимания нещо се позарових напоследък в белоемигрантската литература и тъй попаднах на мемоарната книга на Михаил Каратеев "Белогвардейцы на Балканах".(1) Роден през 1904 година, участвал съвсем невръстен в гражданската война, този човек е понесен от евакуиращата се армия на Пьотр Николаевич Врангел, дето пък е останал в историята като Черния барон заради вечната си черна казашка черкеска с патрондашите отпред на гърдите. Младежът Каратеев попада първо в Югославия, а след това и в България. В България по това време - останала с двайсетинахилядна войска след злощастния Ньойски договор - в опразнените наши казарми е разположена отличната армия на Барона.
Каратеев завършва в Югославия последния випуск на Сергиевското артилерийско училище, произвеждат го в чин подпоручик от конната артилерия, оттам го прехвърлят във Велико Търново, но след като през пролетта на 1922 Стамболийски под натиска на Съветска Русия разформирова, обезоръжава (уж де) и разселва сплотената руска войска, той заедно с кавалерийската си част попада в Търново Сеймен, сиреч днешния Симеоновград.
Цяла една част от книгата е посветена на живота му тук. Удивително четиво, ви казвам! Вероятно не е случайно това, че той е потомък на В.А.Жуковски (по майчина линия), а по бащина - на братята Иван и Пьотр Киреевски, единият от които философ, критик и публицист, а другият - археограф и фолклорист.

Както и да е...

Михаил Каратеев пише мемоарите си малко преди смъртта си: той умира в Монтевидео на 24 октомври 1978 след три инфаркта; четвъртият бил съдбоносен. Ама каква памет! На тази си възраст смайващо точно помни имена, събития, та дори вмъква и малко смешничко запаметени български фрази. Адски е любопитно да се види как младият човек - осемнайсетгодишен по онова време! - е видял България и българите в малкия град и из селата от началото на 20-те години на миналия век. Разказва за нас много добронамерено и дори с любов, с една уважителна ирония. И дори, представете си, нарича тия места "по нашия край" и "нашата област"!...
Струва си да се прочете тази книга...
Няма как да преразкажа всичко, което е написал Каратеев, но има един епизод в "Белогвардейцы на Балканах", който направо ме уби.
След като разказва смайващо точно за събитията от 1923 година (където в прав текст се описва участието на Врангеловата армия да кажем в потушаването на Септемврийското въстание - нещо, което ние не знам защо срамежливо премълчавахме), Каратеев отделя специална глава и на... Митю Ганев. Българската историография бая време се чудеше какво да го прави тоя Митю Ганев и като какъв да го представя в дебелите си книги и дори по едно време го изкара едва ли не революционер. Чак филм имаше, "Последният войвода" с Васил Попилиев в главната роля, в който аха-аха да излезе направо комунист човекът. Те във филма май затова го и очистиха - да не вземе да стане комунист - забравил съм вече как точно беше. Че не е бил далеч от анархистите, ясно, ама чак пък комунист...
А Митю Ганев си е бил разбойник. Страхотен при това. Четата му е всявала кисел ужас сред богатите, а пък бедните направо са го обожавали и често са го укривали от потери и войска, защото се е правел на Робин Худ. Властта го е преследвала, но без да си дава много зор, обаче след като прави неуспешен опит да задигне пет милиона от държавната банка в Хасково, хайдутинът съвсем озверява.
Михаил Каратеев описва съдбоносната за войводата случка ей тъй:
"От държавната банка в град Хасково, на трийсет километра от нас, трябваше да се занесат с автомобил пет милиона лева в някакво учреждение в Харманли. Работата се подготвяше в строга тайна, но Митю Ганев, който навсякъде имаше свои хора, предварително научи всички подробности и устрои засада в много удобно място. Когато се появи автомобилът, в който пътуваха двама банкови служители с парите, шестима въоръжени с револвери бандити изскочиха от храстите, преградиха му пътя и му заповядаха да спре. Вместо това обаче шофьорът - руски капитан, видял къде-къде по-страшни неща - дава пълна газ и под градушка от куршуми се промъква през пусията. Един от чиновниците беше тежко ранен, но парите бяха спасени, а Митю Ганев, на когото рядко му изневеряваше късметът, беше извън себе си от ярост. Из цяла България циркулираше речената от него фраза: "Тоя руснак ми измъкна от ръцете пет милиона, за туй нещо той ще плати с главата си, пък и сънародниците му сега вече да не чакат добро от мен!"
На шофьора беше дадена голяма награда и му препоръчаха веднага да изчезне от България, което той и направи, а ние, като излизахме на работа, взехме да внимаваме и понякога си вземахме и револверите. За щастие никой от нас не пострада, тъй като съдбата му беше оставила на Ганев твърде малко време за мъстене. Неговите операции добиваха все по-голям размах, по пътищата в нашата област почнаха да грабят отчаяно пътниците, безстрашният и щедър разбойник се превръщаше в кумир за цялата българска беднота, и правителството най-сетне реши да се захване сериозно с него..."
И наистина вече му вдигат яко мерника. Спретват му една грандиозна хайка с участието на два полка, няколко роти граничари, жандармерийски съединения и една сборна руска част. Отцепват един обширен район от двайсетина километра в диаметър, приклещват го в горите между Хасково, Търново Сеймен и Харманли и накрая изпозастрелват и него, и още седмина от дружината му.
Отнасят труповете в Хасково и там, без много-много да му мислят, им отрязват главите, набучват ги на колове и почват да ги разнасят из града.
В разгара на цялата тая веселба обаче от София пристига телеграма: изтрепаните бандити да бъдат... обесени! И да повисят така в центъра на Хасково за назидание на всички.
Хубаво, ама как се бесят тела без глави?!
И сега - пак Каратеев:
"Началникът на хасковския гарнизон обаче беше находчив човек: той се разпореди да пришият с тел разбойническите глави към телата и после да се изпълни заповедта, дошла от столицата.
Речено - сторено: прикачиха им на бандитите главите и ги изложиха проснати на площада, докато вдигнат бесилките. Наколо се тълпеше множество, привлечено от рядкото зрелище, дойдоха да позяпат и някакви селяни. Те дълго се взираха, минавайки от тяло към тяло, а после вдигнаха олелия: ние, демек, Митю Ганев го знаем отлично - ей му я главата, обаче му е притурена към чуждо туловище! Пък и изобщо всички глави са попаднали не на мястото си. И кой знае какви ужасни последствия може да има това в задгробния живот!
Под напора на общественото мнение се наложи "кърпачите" да си оправят работата и когато всичко беше наред, овесиха разбойниците на площада, та да им дойде на всички акълът в главата..."
Това е епизодът от книгата на Каратеев, ама защо ви я разправям цялата тази история...
Разправям ви я, защото аз сега с ум се бия: наистина ли за българския чиновник тия близо деветдесет години въобще не са минали?!
Защото тъпото и безхаберно изпълнение на тъпи и безхаберни заповеди "отгоре" сякаш и днес е част от служебната характеристика на чиновника - точно както е било тогава!