Честта на поета - по-високо от смъртта
Дори 200 години след рождението на Михаил Лермонтов животът, съдбата и творчеството му продължават да бъдат легенда
/ брой: 253
Цели 200 години изминаха от рождението на великия руски поет Михаил Юриевич Лермонтов, а животът му продължава да бъде легенда, творчеството му - ненадмината класика. Съдбата го дарява с изобилие от дарби, ала му определя кратък живот, белязан от страдания.
Син е на крехка жена и беден армейски офицер - предпоставка за драматични дни. И ето - едва навършил третата си годинка, малкият Миша трябва да застане до ковчега на майка си. Не ще измине много време и момчето с болните крака, което сънува, че тича, ще бъде поделяно като ценна вещ между богатата баба и бедния татко. Властната и деспотична Елисавета Арсениева, по рождение Столипина, ще наложи волята си не само над подрастващия, а дори над природата (този път за щастие!): подир митарства по лечители и целебни извори внукът й ще може да тича като другите палавници.
Амбициозната му баба полага грижи да го образова: цигулка, пиано, сръчно написани стихове, оригинални рисунки, изразителен френски, добри обноски... Господи, той надминава учителите си за броени дни! Но характерът му? Характерът му не е предпоставка за бляскаво бъдеще, както става ясно впоследствие.
И така - недовършени две университетски години и като утешение - гвардейско училище. Музикантът, художникът, поетът Михаил Лермонтов става офицер. Офицерът Лермонтов написва стихотворението "Смерть поэта" и променя житейския си път. Допринасят: дарбата, откровеният му характер и непостижимото му свободолюбие.
Времето, родило и погубило Пушкин, почти по същия начин създава и погубва Лермонтов. Това е времето на бездарни царе, алчни царедворци и безгранична безпросветност. Времето на предизвестените дуели.
Недовършената рисунка
Отрядът на генерал Галафеев бе спрял до Малая Чечня в очакване на неприятеля. Околностите на този кавказки кът бистрееха от свежест и красота. Юлските дни се раждаха внезапно - сякаш с вик се откъсваха от нощта.
Още по тъмно младият офицер Михаил Лермонтов напусна постелята, без да буди ординареца си. Взе чантата, скицника, моливите и - пешком към хълма Яра. Подпрян на гърбав карагаач (червен бряст), Лермонтов подхвана любимата "игра" от детството. Така скоро върху листа се появиха контурите на скала, около която лъкатушеше тъмен стръмен път.
Моливът на Лермонтов нанесе нови щрихи: появи се фигурата на пътничка със слънчев чадър над главата. Лицето й бяло като снежно било на връх, снагата й тънка, крехка. По очи - рускиня, по дрехи - кавказка. Това е Яра, кръстницата на хълма, чиято вода я излекувала, но красотата му, според легендата, я приковала завинаги до дървеното мостче.
Вместо Яра в представите му оживя Варенка Лопухина. Варенка обичаше червения цвят (Лермонтов беше откъснал клонче от карагаача), а Миша обичаше Варенка. Варя не бе готова за тежестта на чувството.
Обади се птица и моливът изкриви ствола на поредното дърво - така би сторила и природата. Очите на Лермонтов обсебваха само красивото и ръката му го превръщаше в бликащ извор. Върху листа постепенно се извисиха силуетите на два недостижими върха, заромоли планински поток, над който се появиха мостче и до мостчето девойка. Всичко имаше своето неизменно място, подчинено на спотаената сила на Яра.
Не по нарисувания път, а по реалния изтрополя кон и ездачът извика:
- Михаил Юриевич, нима не чувате?
Офицерът Лермонтов се върна в действителността, подпомогнат от присъствието на граф Трубецки - непоправим веселяк, добър музикант, също офицер в частта на генерал Галафеев.
- Изстрелите са от английски пушки - спокойно отвърна Лермонтов и сръчно прибра скицника с моливите. - Скъпи графе, азиатците са на другия бряг на Валерик.
Междувременно изстрелите зачестиха. Двамата офицери трябваше да се разделят - очакваха ги подчинените им. Лермонтов имаше свой план за водене на боя. За щастие планът му не противоречеше на командирската заповед - неговите войници да разузнаят позициите на противника и да намерят брод за преминаване на реката.
Михаил Юриевич със сабя в ръка вече си пробиваше път край обраслия с гъсти храсти бряг на Валерик. Приведени и мълчаливи, зад него пристъпваха войниците му. Топовни изстрели огласиха хълма. Този път стреляше руската артилерия - знак, че времето за разузнаване е свършило. Разгъна във верига бойците и даде команда за атака. Планинците изглежда не очакваха пристъпи от две страни и толкова куршуми. Изстрели, команди, предсмъртни викове - за ухото; саблени удари и кръв, кръв - за очите. Водата на река Валерик вече течеше по-червена от листата на карагаача.
Жестоката сеч продължи повече от осем часа. В устрема си за победа войските и от двете страни на полесражението се бяха смесили - като отровата и водата в чашата на безумието.
Малко преди залез слънце сражението край "реката на смъртта" спря също така внезапно, както бе започнало. Планинците отстъпиха, претърпели поражение, а войските на генерал Галафеев се заеха да погребат убитите, да лекуват ранените. В равносметката имаше и гордост, но и печал.
Вечерта на 11 юли 1840 г. Михаил Юриевич изми лицето си, изчисти униформата си и се яви пред командващия. Галафеев му стисна ръката и каза, че го предлага за висока воинска награда.
- Дали бе нужно, ваше благородие? - подхвана смутен Лермонтов, но генералът го прекъсна:
- Разбира се, разбира се. Вие проявихте находчивост и героизъм.
Генералът не разбра поета - Лермонтов питаше дали е било нужно да се пролива толкова кръв.
Малко по-късно войниците получиха по чаша водка, а офицерите бяха поканени на празнична вечеря. Михаил Юриевич пи вино, но то не го развесели. В погледа на поета живееше една картина - ярка и зашеметяваща. Бе съкратил съня си, за да посрещне утрото горе край Яра, бе започнал да рисува хълма и момичето, останало завинаги пленница. Сетне изстрелите преобразиха картината...
След дни Михаил Юриевич нарисува с акварел "Епизод от сражението при Валерик", а със стих - "Валерик" - творба, непостижима по краткост и сила на въздействие:
Вон кинжалы,
В приклады! -
и пошла резня.
И два часа в струях потока
бой длился.
Резались жестоко.
Как звери, молча, с грудью грудь,
ручей телами запрудили.
В утрото на 12 юли Лермонтов изкачи хълма Яра и се спря до самотния карагаач. Долу в ниското още димеше - тлееше вчерашният бой, а горе небето синееше както преди. Пътят лъкатушеше сънен - още не бяха го събудили стъпки, стъпките бяха отъпкали подхълмието. Реално всичко беше каквото беше вчера, но момичето го нямаше.
Изненадан, дори удивен, Лермонтов избърса очи - не, не се лъжеше, момичето от легендата бе изчезнало. Той извади скицника и погледна вчерашната рисунка - Яра срамежливо сведе очи. Художникът мислено поблагодари на своето хрумване - изкуството да изпревари, макар и с няколко мига, живота.
Забраненият дуел
Офицерите граф Трубецки, с когото Лермонтов се беше сражавал при Валерик, и Столипин, сега негови секунданти - се спряха съвсем объркани.
- Аз няма да стрелям в него! - ясно изрече Михаил Юриевич. И го повтори.
Зад пътниците в късния следобед грееше Пятигорск, отпред се извисяваше гордият връх Матука. Природата беше спокойна, офицерите, поели по страничния път на честта, - не съвсем. Той отказва да стреля в своя противник! Дали това не е поредната му шега? - запита се графът. Неуместна шега, според него.
- Ще стреляш - каза Алексей Столипин. - И този път не в небето. Мартинов не е синът на френския посланик*.
- Да - потвърди Лермонтов - Мартишка не е Барант. Мартишка е красавец, а красотата е под закрила на държавата.
Секундантите не приеха многозначителността на казаното, всеки на свой ред си припомни лицето на офицера Николай Мартинов, стройната му фигура, усмивката, с която заслепяваше лекомислените красавици, а разсмиваше колегите си.
- В школата стреляше добре, но не умееше да язди. Сякаш бе хвърлен с лопата върху коня. Мил ми е този безхарактерен глупак! - с по-мек тон призна Лермонтов.
Замълчаха. Безмълвно пресякоха селището Карас и продължиха към избраното място в подножието на върха. Поетът имаше възможност, необезпокояван от гръмки думи и категорични жестове, да си припомни отделни епизоди от своя живот, когато в него бяха "стреляли" от засада.
Веднъж графиня Воронцова-Дашкова го покани на бал в дома си. Лермонтов завари там част от височайшата императорска фамилия. Великият княз Михаил Павлович се беше настанил по царски, а свитата му - по слугински. Авторът на "Герой на нашето време" срещна очите на съименника си - Михаил Павлович, и си помисли: "Имената ни са еднакви, ръцете ни са близо, а колко сме далече един от друг!"
Оркестърът подхвана валс и кавалерите завъртяха в прегръдките си дамите. Поетът танцуваше не по-зле от придворните (графинята бе запазила този танц за него), но с категоричен жест един генерал го повика встрани:
- Отпускът - каза му Бенкендорф - е даден на офицера Лермонтов, за да види баба си, а не да танцува на балове. И то в присъствието на лица от императорската фамилия.
Този "изстрел" от високо не беше равен дори на мигновение, обаче причини продължителна болка. Но не повали жертвата.
- Странно - наруши тишината граф Трубецки - лекомисленият Мартинов прие шегата ти така сериозно. Лекомисленият Мартинов, който солеше с ругатни всяка приятна сбирка. Човекът с чувствителност на каруцар! Не ще да е чиста работата му.
- Игра на честолюбие - отвърна Столипин.
Лермонтов вървеше до събеседниците си, ала бе погълнат от своя глас:
Следващият изстрел. Сражаваше се за Кавказ. Едва не попадна в плен, оцеля, победи. Беше представен за награда, което за него имаше значение и на оставка, но вместо високото отличие и възможността свободно да твори, бе му съобщено мнението на императора за романа "Герой на нашето време": "Жалка книга, написана от безнравствен автор!"
И този изстрел, произведен от най-силната ръка - ръката на всеруския господар, не погуби поета, но раната се оказа незаздравяваща.
Секундантите се опитаха да поласкаят себелюбието му, да повдигнат духа му. Столипин подхвана случая с тримата черкезки джигити, от които Миша Лермонтов едва успял да се отскубне - какъв изкусен ездач! После се спряха на спомен от една неделя в дома на генерал Верзилин. Николай Мартинов ухажвал най-малката дъщеря на генерала. Пореден мъжки каприз или тънка пресметливост? На рояла свирел граф Трубецки, някои от офицерите танцували, а Лев Сергеевич (братът на великия Александър Сергеевич Пушкин), познат сред офицерството като ненадминат шегобиец, подхванал поредната епиграма на френски език, но с тукашен адрес. Осмял Барин - тромавия капитан с вечното героично изражение, роклята на госпожица С.
Не било особено тактично, но почерпките в градината, после край реката, накрая в дома на Верзилини - Пушкин не пощадил и Лермонтовия навик да крие голямата си глава между раменете. Римувал шегобиецът на френски, пригласяли му на руски. Залпове от смях разлюлявали полилеите.
В играта се вмъкнал и Лермонтов, който до този момент блуждаел в други пространства. Гледал как Мартинов пристъпя от крак на крак и подрънква с дългата като тояга сабя, произнесъл: "Martichca - montagnard au grand poignard" (Мартишка - планинец с огромен кинжал). Продължението чули всички. Мартинов пребледнял и с гневно лице тръгнал към прозореца, където спокойно стоял поетът:
- Колко пъти съм ви казвал да пазите шегите си за дамите!
Най-малката дъщеря на Верзилин се смеела шумно и заразително и увличала гостите. Е, това наляло масло в огъня. Лермонтов с нотка на съжаление казал: "Ce n,est rien; demain nous serons bons amis". (Нищо особено, утре пак ще сме приятели.)
- Ние сме другари по оръжие - вмъкна сега Столипин. - Ние сме войници и шегите ни често са неодялани, но бива ли?... Не мога да проумея откъде се взе това честолюбие у Мартишка. Ей, Богу, не мога.
- Навярно внушила му го е генералската щерка - засмя се графът. - Отплата заради баналните му комплименти и двата танца с петдесетте настъпвания!
Секундантите прихнаха в безгрижен смях.
Междувременно тримата мъже бяха пристигнали на уговореното място. Мартинов, суров както никога, стоеше пред секундантите си - офицерите Василчиков и Глебов - и презрително посрещна противника си.
Лермонтов му кимна весело:
- Мартишка, мили мой приятелю, погледни нагоре! Наблюдава ни най-мъдрият, Създателят.
По правилата на дуелите условията избираше обидената страна. И тя не се поколеба: стрелба от десет крачки с пистолет най-голям калибър; нещо повече, страните имаха право на по три изстрела!
- Но това значи... - Изведнъж граф Трубецки изтрезня и отправи умоляващ поглед към Лермонтов - да се откаже. Поетът решително завъртя глава.
Столипин провери оръжието и с твърда ръка го сложи в дланта на поета. "Няма да стрелям в него - за кой ли път мислено реши Лермонтов. - Няма!"
В съзнанието му нахлуха изтървани пред близки негови съкровени признания: "Аз загубих! В Кавказ ще се постарая да умра! Чувствам близостта на смъртта!"
Выхожу я один на дорогу
Им жизнь нужна моя,
ну, что же, пусть возьмут -
не мне жалеть о ней!
Секундантите преброиха крачките. Десет метра означаваха сигурно попадение. Лермонтов погледна Матука - красивият връх бе спокоен, непоклатим. "Нехаен е всеки красавец - прецени той. - И с право. Какво пък. Епиграмки мили, забавни, безобидни и обидни, на френски и на руски, за разтуха."
Беше започнал да ги съчинява още като дете, когато болестта го бе превърнала в затворник. Осмиваше съдбата си, деспотизма на баба си, приумиците на учителя по музика, всичко освен природата. Природата никой не може да осмее.
Когато попадна в обществото, с епиграми на френски и руски развеселяваше дамите и скучните им кавалери. Припомни си маскарада в Колонната зала, на който чете сръчно написани и твърде находчиви остроумия, а когато публиката ръкопляскаше и се смееше, младият Миша Лермонтов се измъкна от залата и пое към дома на Екатерина Карамзина, за да чуе сладкото чуруликане на дъщеря й Софя Николаевна.
У Карамзини се събираха много литературни светила, идваше и Пушкин. Тогава не го завари. Вместо стиховете на знаменития поет Миша чу безстрастния глас на домакинята, която нарече Гоголевия "Нос" неописуема нелепост. Уважаваше я, обичаше дъщеря й, затова си тръгна натъжен и сърдит.
Сигналът бе даден. Николай Мартинов насочи пистолета си и устремно тръгна към граничната линия. Лермонтов още стоеше на мястото си, вкаменен от спомени, с вдигнато към небето оръжие. Очакваше знак от Създателя. Граф Трубецки немееше от удивление и трепет.
Мартинов вече се прицелваше. В тъжните очи на Михаил Юриевич пламтеше странно озарение. В този миг поетът виждаше пред себе си не Мартишка, а лицето на Бенкендорф, което се уголемяваше, а думите му плющяха зашеметяващо: "Отпускът ви е даден, за да видите баба си, а не... Съзря и императора, който току-що бе захвърлил "Герой на нашето време", за да отсъди: "Жалка книга, написана от безнравствен автор".
- Жалко време, Създателю! - едва чуто промълви поетът.
Мартинов натисна спусъка, Лермонов падна като отсечен карагаач. Секундантите стояха встрани, вцепенени от случилото се - сякаш друго бяха очаквали - когато изведнъж небето се смрачи и остър гръм го разсече. Черни облаци се спуснаха от Матука към Пятигорск, покриха всичко наоколо. Задуха вятър, заваля дъжд. Живите потърсиха подслон. На мократа трева остана да лежи мъртвият...
Шестима мъже бяха дошли в подножието на Матука, петима се отправиха за Пятигорск. Нямаше лекар, впряг и карета за случай като този, а трябваше да има.
Мъжете заедно бяха служили, заедно бяха се веселили, заедно бяха се сражавали с враговете на Русия и Николай I, поотделно бяха мислили и преценявали преживяното.
Безжизненият Лермонтов беше прибран в полевата му квартира едва в полунощ. Бурята бе стихнала, мократа трева полегнала.
х х х
Два дена подир погребението на поета полковник Галицин, който познаваше дома на Лермонтов почти като своя, уреди в градската градина блестящ бал за разтуха на пятигорското общество. Бодър и развеселен, организаторът старателно поддържаше настроението. Лееше се шампанско, дамите неспирно танцуваха, опиянени от меката юлска вечер, подхвърляха се шеги като конфети. А недалеч от шумното празненство в сумрака на крайградието светлееше бялата къщичка на Чиляев, в която изживя последните си дни Михаил Лермонтов. Двата прозореца, от които се виждаше градината, тъмнееха. По калдъръма на чистия двор отекваха бавни стъпки. Крачеше офицерът Столипин. Музиката стигаше и до него, но в съзнанието му по-силно звучаха думите на Миша Лермонтов: "Аз няма да стрелям в него".
- Защо-о-о? - извика по някое време Алексей Аркадиевич, без да съзнава какво точно искаше да узнае: тайната на дуела или тайната на смъртта.
Не! Столипин мислеше за началото. Началото на Лермонтовата гибел не бе краят на стихотворението му "Смерть поэта":
И вы не смоете
всей вашей черной кровью
поэта праведную кровь!
Офицерът Столипин не бе свикнал дълго да мисли в стихове, скоро напусна чистия дом и се отправи към разтуптяното сърце на града. Красивият Матука бе огрян от половин луна.
-----
*Намек за несполучливия изстрел на Барант, сина на френския посланик в Русия, с когото Лермонтов излиза на дуел година по-рано.
Военно-грузинският път близо до Мцхети, худ. М.Лермонтов
Епизод от сражението при река Валерик, акварел от М. Лермонтов и Г. Гагарин
Едно от многото издания на знаменития роман "Герой на нашето време"