Чекмедже след чекмедже

Благовест Митков

Въпреки твърденията на народната поговорка, лудият и пияният много си приличат. Пияният, тоест не пияният, а бъдещият пиян, на първата ракия обикновено започва да си прави самоанализ и съвсем предпазливо си казва: "Втора няма да поръчам, хвана ме!" На осмата ракия обаче същият човек вече гласно обявява: "Нишшшо ми нема, бе, а на бас, че нишшшо ми нема! Келнер, дай още по ено!"
При лудия положението е горе-долу същото. Щом получи първата криза, бъдещият луд моментално тича при психиатъра и му се оплаква, че листата на дърветата шумолят адски гръмогласно, че сънува виолетови папагали, които го псуват на майка, и че от време на време има нужда да крещи като Лайза Минели във филма "Кабаре". Този човек още не е луд. Той е само невротик. Когато полудее истински, той вече ще твърди, че е заобиколен от луди, и че той, нормалният, не може да живее между отявлени психари.
Преди много години, когато все още само сънувах виолетови папагали, попаднах на един умен човек. Той беше психиатър. Между другото повечето психиатри колкото по-умни стават, толкова повече започват да приличат на пациентите си, но този тогава беше все още само умен. Та ето какво ми каза той тогава:
- Скъпи приятелю - казва ми, - листата не шумолят гръмогласно, а виолетовите папагали са красиви птици, макар че понякога псуват наистина доста каруцарски, но така или иначе сънувай ги колкото щеш. Лайза Минели също си я бива и щом ти се крещи като нея, иди в гората или под някой железопътен мост и си крещи на воля. В това няма нищо лошо. Но за да не полудееш истински, съветвам те да приложиш метода на чекмеджетата. Какво представлява той? Той представлява ето какво: представи си, че всеки твой проблем е едно чекмедже. Докато чекмеджето е отворено - проблемът съществува, щом обаче затвориш чекмеджето, проблемът го няма, забравяш го. И отваряш друго чекмедже. И после и него затваряш. И трето. И четвърто. И пето. Ама нямало пари? Затваряш чекмеджето. Ама началникът ти бил идиот, а колегите - полуидиоти? Затваряш чекмеджето! Гаджето ти правело номера! Затваряш чекмеджето! И така нататък. Разбра ли ме?
Разбрах го... И започнах да живея по метода на чекмеджетата. Пари? Тряс - чекмеджето! Началник? Тряс - чекмеджето! Партия? Тряс - чекмеджето! Квартал, град, държава, полуостров, континент? Тряс-тряс-тряс - чекмеджетата тракаха като шевна машина!
Докато един ден осъзнах, че съм се превърнал в скрин ли, в кантонерка ли, в някаква мебел ли - не знам, но целият съм отрупан със затворени чекмеджета, а ръцете ми нямат сили да затварят все още зеещите.
"Ами сега какво да правя, докторе?" - ще ми се да го попитам оня умник, но първо, отдавна не си спомням къде живее, и второ, не знам дали все още е само умен или вече от затваряне на чекмеджета е заприличал на пациентите си. А други познати доктори нямам, за да ги попитам как да я караме ние - скриновете...