Букет от неувяхващи хризантеми

Когато в своето детство рецитирах стиховете му и гледах снимката на автора им - черноокото момче от читанката, си мислех най-вече за великата несправедливост на съдбата, отредила му само 25 години живот. При неговата колосална творческа енергия! При неговата свръхнадареност.
Опреснявам паметта ви: Христо е само на пет години, когато се научава да чете и пише. На осем има три бележника, изпълнени с хумористични стихотворения. На дванадесет не иска да прилича на другите поети и писатели и го заявява на брат си Тома. На петнадесет години вече печати в различни издания. На двадесет и пет ще напише "Приказка за стълбата" - една от най-мъдрите притчи в световната литература.
Зрелият му творчески живот няма и осем години, а събраното му издание брои 6 тома. При това се отличава с десетки шедьоври. Толкова рано узрял за творчество поет нашата литературна история не познава.
Питал съм се дали тази ранна зрялост не го оформя като весел шегобиец - навярно още от дете е усещал колко мимолетно е човешкото присъствие, та е приел лъчезарието като философия на живот? (С усмивка да посреща и изпраща дните.)
Всички свидетелства подчертават склонността му да се шегува и със себе си. Остроумието му се е разтваряло като цвете на обилно слънце още след първата изречена дума. В очите му е пламвал огън, усмивка е покорявала онези, които го слушат.
Особено находчив е ставал в дамска компания. Колко ученички от Строителното училище са се влюбвали в него още след първите му думи! (Известно е от древността, че любовта на жената тръгва от онова, което чуват ушите й, а на мъжа - от онова, което виждат очите му.) Звънливият му смях е покорявал не само представителките на нежния пол, но и момчетата, с които е дружал. Христо имал много приятели и сред тях намирал заслужаващите уважението и чувствата му. В приятелството му липсвала всякаква корист. Било безрезервно и всеотдайно.
Всеотдайна била и любовта му. Заобичал Женя Дюстабанова - една от трите дъщери на майка Анна Дюстабанова, известна деятелка на женското движение у нас, която в онова време (двайсетте години на ХХ век) възпитавала чадата си да са самостоятелни в решенията и поемането на отговорност, да са сърдечни и отзивчиви към другите, да обичат хората.
Цялото семейство на Георги Дюстабанов било в плен на социалистическата идея и нейните хуманитарни принципи. За Дюстабанови егоизмът бил опасна за човешкия дух болест. Женя по характера на проявленията си приличала на Христо: активна в изявите си. Предпочитала да е водеща в общуването; умеела да се шегува, но с онази мярка, която никога не посяга на човешкото достойнство; била остроумна и находчива в сложни ситуации, намирала изход от затрудненията.
С цели пет години по-млада от Ведбал, тя в редица случаи ще го покровителства. Грижела се за него като любима, майка и сестра едновременно. Често след  обичайното й обръщение "мойто момче"  я кифла ще му донесе, защото Христо неведнъж пишел гладен и "думите в изреченията му едва тътрели нозе от немощ", я бозица... Той й се отблагодарявал с китка от любимите му хризантеми. 
И по-малката от Женя нейна сестра - Дора, по-късно ще обгрижва друг един наш голям поет - Теодор Траянов, и ще се попилява от работа за парици, нужни на твореца до нея. Удивително стичане на благородство у тези крехки жени Дюстабанови! Рядко натрупване на добродетели, чийто корен навярно иде от техния дядо, войводата в Априлското въстание Цанко Дюстабанов, а и още по-назад - от бегликчията Христо Цанков.
Но да се върнем при Ведбал и Женя. По-точно - в онази привечер, когато Надежда - сестрата на Христо, го завела в дома на Дюстабанови и го запознала със симпатичната абитуриентка от Втора мъжка гимназия Евгения (Женя) Дюстабанова. Тя била на 18 години, той - на 23, но чуй я, виж я, за да разбереш, че това момиче в ума си е отдавна порасло.
Подхванала го с шега в рими, той веднага й отвърнал с импровизация и сполуката на отговора завладяла девойката. Христо предложил повод за нова среща, Женя намерила повод за следващата. (Очи, които се харесват, искат да се виждат често.)
И двамата скоро станали неразделни.  Христо го е формулирал така: "Женя - това съм аз, аз - това е Женя".
Ведбал продължил да реди шеги и пред други хубавици, но усещал, че е под властта на трайно чувство, един ден й го признал. Признанието му изглеждало излишно, защото очите и на двамата говорели далеч по-красноречиво, но кое момиче не жадува да чуе любовни думи!
Изрекъл ги и после й съобщил някои свои мимолетни преживявания, "обикновени флиртове".
- Нима момък като тебе може да ги няма! - удивила се с усмивка Женя и горещо го целунала.
Отгръщали се дните им като листа на тетрадка, записали са в нея свършеното, но и едва започнатото. Ведбал тичал по редакциите на левия хумористичен печат, носил за публикуване своите епиграми, памфлети, фейлетони.  С името Христо Смирненски юношата Измирлиев подписвал  стихотворения, едноактни пиеси, разкази...
Женя била негова първа помощница. И колко такт имало в това момиче! Винаги намирала подходяща шега за разтуха, мека усмивка за разтваряне на душата, добри думи за оценка на сътвореното от него.
- Ти си моето чудо! - ще възкликне Ведбал и поривно ще я прегърне.
- А ти - моето и своето... - ще отвърне тя многозначително. (Отстъпила на твореца по-голям дял себичност.) 
"За мене ти не си кукла, не си послеобеден десерт. Ти си и любима, и сестра, и другарка",  ще й напише той в писмо.
Те двамата толкова добре се разбирали, че на дружбата им се радвали посветените в нея. Е, понякога ще възникне препирня по някакъв повод - я от ревност, я от умора; ще си рекат и "ненужни думи", за които сетне ще съжаляват, но скоро ще си простят и чувството помежду им отново ще грейне.
Ще имат духовни сили да се шегуват и с ревността си. Ето, Женя му припомня повода за написването на стихотворението му "Лорелай", отпечатано в хумористичния вестник "К,во да е":
Една студена пролет го втресло и висока температура го свалила за седмица на легло. Наглеждала го сестра му Надежда: зорко следяла дали си взема лекарствата или ги изхвърля, какъвто навик имал. Болестта го преобразила в мрачен и свадлив момък - нещо необичайно за веселия му нрав, та Надя се опитвала и да го ободрява. Веднъж съзряла през прозореца на стаята му фигурата на едно красиво русо момиче. "Погледни!" - казала с усмивка тя. Христо се понадигнал и видял не коя да е, а своето сърдечно увлечение - Пенка Михайлова, наричана от него Лорелай (името на легендарната русалка, която с красотата си омагьосвала лодкарите, та се блъскали в крайбрежните скали.)
Неговата Лорелай го обгърнала с небесносиния си поглед, усмихнала му се, пожелала му скорошно оздравяване и се затичала по пътя си. Той поискал от сестра си чаша чай - гърлото му изгаряло, лист и молив и написал за по-малко от час любовното стихотворение със заглавие "Лорелай". 
Женя започнала да рецитира:

А случайна, капризна, засмяна
под прозореца спря Лорелай - 
като мъдра рецепта желана,
златокъдра кат капчица чай.

Христо я прекъснал с гръмкия си смях и подхванал следващите строфи - в своя защита:

Тя бе миг и шега мимолетна,
седмоцветна небесна дъга, 
но умря кат мечта безответна 
в непросветна и тиха тъга.

И за сбогом през тънки завеси
пак нашепна ми погледа син:
"На сърцето студени компреси,
а в устата таблетка хинин!

Епизодът от миналото му, стаил нежни чувства към изящното момиче, което повече не спряло под неговия прозорец, сега развеселявал двамата влюбени. (С изживяната болка можеш и да се шегуваш.)
Писмата на писателя Матвей Вълев до Женя също ще са повод за безобидни раздумки, защото Женя не обичала "докера", колкото и да му се носела славата на интересен и талантлив млад писател. Христо ще я подканя  да му напише някой ред в отговор, макар този ред да съдържа "само не-та", а тя ще се противи - нали е възпитана да бъде внимателна към другия, особено към чувствата му...
Насаме с нея Христо ще й говори любовни слова, но седне ли да й пише, ще бъде по-делови. Въпреки че вече я чувствал неразделна част от своя живот, нещо като годеница, той продължавал да се шегува с привързаността си към нея. На онази ранна за всеки друг възраст той умеел да застава над чувствата си. (Сякаш съдбата му чертаела постъпките с оглед на предстоящото.)
Женя възприемала шегите му като продължения на предишния ден. А дните в дружбата им понякога  наподобявали цели епохи, гъсто населени.
Господи, колко много работел Ведбал! Той пишел всеки ден, всяка нощ, навсякъде и върху всеки лист хартия, дори върху амбалажния, с който до преди минута била завита кифлата му. Римите сами се подреждали. Като в детска приказка.
Женя неведнъж ставала свидетел на много от творческите му изпълнения, защото такъв му бил навикът - сети се нещо и хваща молива... Женя вече усещала себе си като жизнена част от Христо. (Това навярно е върхът в отношенията между обичащите се.) 
Христо се досетил, че носи в дробовете си "жълтата гостенка" още през април 1922 г., когато му прималяло и за първи път изхрачил кръв, но скрил това от своята любима - защо да обезпокоява нощите й!
И друго - той винаги до този момент се бил чувствал здрав и силен. На онази възраст Христо не можел да приеме насериозно болестта си. Шегувал се с "гостенката" дори когато именно "тя" го принудила да отседне в дома на Манол Стойнов в Горна баня - на чист въздух, така необходим за дробовете му. Казвал, че ще си отпочине малко и - отново на работа!
Женя го посещавала почти всеки ден, носила му "нещо за организма и душата", вземала написаното от него и изтърчавала до редакциите на "Българан" и "Маскарад" - да го остави за печат. Но той и тогава избягвал да говори за болестта си. Подхвърлял кратки шеги и минавал на "по-важното"...
Впрочем, Христо почти до последния си ден  бил убеден, че "това ще мине", че нищо фатално не го чака. И тази своя убеденост искал да пренесе у своите близки. Ето какво й пише на първи май 1923 г. от Горна баня:
"Женя, приветствам те с празника на работния свят, с деня на влюбените сърца и датата на дъждовете..."
По-надолу:
"Много пъти ме е жегвала една индустриална мисъл: дали някои революционерски сърца не могат да се употребят за сапун, при тая скъпотия на тлъстините. Но, по дяволите! Аз твърдо вярвам в две неща: че ще оздравея и че и човечеството ще оздравее чрез една пневмония на революциите".
И веднага в следващото изречение пита: 
"Дора, сестра й, издържала ли е конкурса за постъпване в театъра?" 
Как да не пита, когато той обичал цялото семейство на своята любима. В края на същото писмо не забравил да поздрави другаря Георги Дюстабанов, таткото, майка Анна, Дора и малката Лилока. И пак ще се пошегува чрез заключителните си възгласи:
"Да живее Третия комунистически интернационал! Да живее селско-работническото правителство! Долу буржоазията! Долу температурата!" 
Той все още смятал, че има само "леко възпаление горе в левия бял дроб", както писал на сестра си на 12 май пак от Горна баня. Възпаление, което щяло да отмине. И се чудел защо така бавно се възстановявал.
"Само веднъж го заварих отчаян - ще си спомни по-късно Женя. - Дали предчувстваше, че си отива, не знам. Той никога не показваше слабост. Дори пред мен."
Имало дни, в които Христо се усещал силен и работоспособен, както преди, но те се редували с дни на отпадналост и безсилие. Когато бил добре, пишел. Тогава именно създал притчата, над която и днес се дивим. Но възстановяване на здравето му не се забелязвало. Напротив, на 5 юни той получил обилен кръвоизлив, сестра му Надежда го сварила да повръща в легена до леглото му и спешно извикала лекар. Интернистът го прегледал и му препоръчал санаториум за гръдноболни.
В санаториума се намерило легло след седмица, когато състоянието му се влошило съвсем. (В онези дни България изживявала Деветоюнския преврат и политическите мъже били заети.) Сред тях Христо имал и другари, съидейници, но личните болки на отделните хора, включително на поети като Смирненски, за тях били чужди. (Кога ли са се трогвали политиците от драмите на своите надарени сънародници!) Така на 18 юни 1923 г. младият (но велик) поет Христо Смирненски, автор на стотици заглавия, подписани с най-различни псевдоними, между които и Хризантема, за последно поискал лист и молив. Този път листът пред него останал недокоснат от молива.
Какво станало с любимата му ли?
Женя изпаднала в трайна тъга по своя годеник, отнет й завинаги така неочаквано. А когато се овладяла, заживяла през идващите дни сама в незабележимо примирение със съдбата. На никого не разказвала какво й е. (Обич като нейната не се афишира, тя се изстрадва.) Отхвърлила и последните опити на Матвей Вълев да влезе в сърцето й. Настоявала да остане вярна на паметта на Ведбал.
И една подробност. Имала си нещо като ритуал: отглеждала в саксии хризантеми. Казват, че хризантемите й избуявали, цъфтели и дълго не увяхвали, защото ги подхранвал споменът за Ведбал - неостаряващото мъдро момче, което се опитвало да победи смъртта с веселата си усмивка.

Така изглеждал родният му град Кукуш

Семейството на Христо (от ляво надясно): сестра му Надежда, той, братята му Тома и малкия Антон; седналите са майка му Елисавета и баща му Димитър (Мицо) - 002

Христо (седналият вляво) с брат си Тома Измирлиев и двама братовчеди

Годеницата му Женя Дюстабанова