Брат брата не храни, ала тежко му, който го няма

Димитър ТОМОВ

Тази книга бе готова към края на 2006-а г. От идеята ми (близо година по-рано) да се направи енциклопедичен сборник с очерци за най-видните братя в българската история, до реализацията - не бе минало много време. Усърдният, неуморим и талантлив Стоян Райчевски, като възкръснал книжовник от Възраждането на България през XVIII-XIX век, "дълбаеше" яко в архивите. Из най-затлачени и неподозирни гънки оживяваха имена и образи на личности, за някои от които не знаехме дори, че ги е имало.
Бях написал предговора към "Братята в българската история" и в началото на 2007-а г. оставаше само обемистият том да се отпечата. Имаше и още една "дребна" подробност: да се намери спомоществовател (или дай Боже, в множествено число - дарители), та да се закупи поне хартия и да се плати на печатарите.
Свидни Читателю,
Наивно си мислех, че някои от по-известните и по-заможни(!) братя - наши просветени съвременници, а не "герои" от сенчестия бизнес, не ще бъдат свидливи и ще съзрат смисъла да подкрепят начинанието. Все пак за пръв път в българското книжовно дело някой правеше опит да проследи и опише огромната роля на кръвните братя в България за създаването, утвърждаването и развитието на собствената им държава. 
Спонсори така и не се намериха.
Поне измежду най-известните заможни братя, обитаващи българския бизнес към началото на XXI век.
Внезапно и злощастно събитие от личната ми биография отложи задълго издаването на "Братята ..."
...Призори на Атанасовден - 18-и януари 2007-а, на път от родното ми Павликени към София, катастрофирах с автомобил. Хвала Богу: жреците на Ескулап във Военномедицинска академия спасиха обречения ми живот. Минаха месеци, докато се възстановя почти напълно от физическите травми. За душевните тегоби... до ден-днешен съм сигурен, че не прераснаха в травми. От първия миг на катастрофата и острата физическа болка мислите и душата ми бяха катапултирали в коренно противоположно измерение, което без преувеличение мога да нарека нравствено просветление, жажда за живот заради Живота, без изобщо да се питаш за Смисъла.
Сега, пишейки наново съвършено друг предговор към тази изстрадана в пълния смисъл на думата книга, съм убеден, че съдбата ме бе пощадила неслучайно, а изпитанието, което едва не секна бездруго изначално отброените дни на всеки от нас, просто си е... заслужавало.
В онова безснежно, студено и ясно януарско утро натисках педала на газта, защото (както за последните двайсет години е бивало всяка сутрин) трябваше началото на работния ден да ме завари в издателството на Софийския университет "Св. Климент Охридски". Ала мислите ми като арктически студ бяха замръзнали в родната ми къща в Павликени. Там възрастната ми майчица догаряше като свещ, от чийто пламък буцата лед в душата ми ставаше все по-твърда и по-голяма. Сетне, в болницата, сред болката, вярата и ината, че няма да умра, очите на умиращата ми майка ме топлеха като слънце. На границата между живота и смъртта, когато разсъмването се слива с мрака на вечерта, непрестанно виждах погледа на моята майка; повдигах немощното й тяло - сухо като хербарий - ни да се привдигне, ни да продума. Но погледът й жив. Жив, жив и жив! Няма по-живо нещо на света от погледа на умираща майка. Жив и жилав. Сетният поглед на моята майчица беше жилав. По тази жилавост издрапах от Долния към Горния свят. Благословени майчини очи! Господ ме пожали да ги не видя склопени навеки...
Към обяд на 7-и февруари по-големият ми брат, Тома, изхриптя по мобилния телефон тъжната вест за кончината на нашата майка. Годината беше 2007-а, а петдесет и две години по-рано на същия ден тя бе родила моя брат. Майка ни умря навръх рождения ден на първородния си син. На другия ден, осми февруари, около два часа подир пладне, тръгнало погребението.
Подробности разказа брат ми, когато се яви на свиждане в болницата. Аз се бях сраснал с изтръпналото легло. Седмица след операцията, по съвета на лекарите, със зверски усилия опитвах да раздвижвам краката си. Дванайсетият прешлен на гръбначния ми стълб (който, макар и пропукан, не ме бе предал в критичния миг), майсторски съчленен чрез хирургическа намеса с вълшебната титаниева пластина, забиваше в плътта ми хиляди костички всеки път, щом помръднех.
- Брат ми - рекох на брат си след печалния му словоред. - Съвпадението не е случайно. Майка ни все повтаряше, че от всичко на света един ден само децата ще ни останат. Вече си на петдесет и две. Жена ти Ботка също не е в първа младост. Майка ни ви дава знак. Трябва да продължите с усилията Ботка да забременее...
Брат ми - кротък както винаги, смирено се съгласи и изпъшка, че за очакваното чудо трябват немалко парици. Защото оттук насетне успешни опити могло да има единствено в чужбина (той бил проучил и влязъл във връзка със специалист), където лекарите давали не просто надежда, а гаранция за успех...
Обездвижен и легнал, без да изричам думите на глас, врекох се: изляза ли жив и здрав, ще помогна на брат си да изнамери нужните средства. Седмици и месеци следвах своя обет, а брат ми и снаха му упорито разгаряха стремлението си да заченат живот.
Моят брат наистина бе попаднал на световен феномен в Божественото чудо, наречено "ин витро". Към средата на 2007-а съпругата му усети пулса на нов живот, а щом премина необратимият инкубационен период, засия благата вест, че чакат близнаци.
На осми февруари 2008-а бях извън България. Около два часа подир пладне, по мобилния, брат ми задъхано, ала отчетливо съобщи, че Ботка току-що е родила Теодора и Димитър. Точно година по-рано в същия ден и час бяха провождали майка ми към отвъдното.
- Тя ти ги праща - едва отвърнах на брат ми, а гърлото ми се запуши.
Това е, Уважаеми Читателю, моята лична история за моя единствен брат в нашата обща българска история, която неизбежно живеем на границата между два века и две хилядолетия. Всичко е лично, докато човек е жив.