Бой

"Колко бой съм ял като малък, пък ей на - човек станах". Това явно е мотото на половината българи и в днешно време. То не е останало в миналото, от което пък не е взета поука. Затова хората, които се водят по него, прилагат  принципа на насилие над децата си и в съвременността. Данни на УНИЦЕФ показват, че половината деца у нас са жертва на някакъв вид насилие - физическо, емоционално, сексуално. Най-жалкото е, че хората, способни на такива действия, се изживяват като човеци. Въобразяват си, че са станали хора, а не са само човекоподобни. И продължават да защитават тезата си, че боят и насилието показват правилния път на детето - било тяхно или чуждо. Затова след още 20-30 години статистиките на УНИЦЕФ за България ще са същите. 

Проучването на световната организация показва и друга тревожна тенденция. Шамарът вече не е най-лесният начин за родителя, съседа или непознатия да си излее яда и да охлаби собственото си напрежение. Новият "бой" е емоционалното насилие и пренебрегването. Над половината от децата, жертви на агресия, са били подложени именно на такъв вид тормоз. А той се преодолява много по-трудно от традиционния шамар. Тук именно на дневен ред идват социалните работници, училищните психолози, педагогическите съветници, изобщо хората, на които децата трябва да имат доверие и са в близкото им обкръжение. Доколко обаче те са способни да се справят с лавината от детски проблеми? Има ли ги на точните места, за да отговорят на нуждите на подрастващите? 

И накрая идва въпросът за бедността. Онази бедност, която често е свързана с невежеството, с неграмотността. И превръща родителя в много случаи в насилник. Може би повече усилия от страна на институциите в борбата с мизерията и необразоваността ще покажат след време други резултати. Дали това не е част от разковничето на проблема?