Близо до земята и корените

Атанас ТЕОДОРОВ

Атанас ТЕОДОРОВ е роден на 26 октомври 1941 г. в с. Победа, Ямболско. Завършил е българска филология в Софийския университет "Св. Климент Охридски", дългогодишен главен редактор на вестник "Студентска трибуна". Автор на десетина книги с проза и публицистика, сред които "Зачатие", "Можем да не умираме", "Кукувица чакай", Скреж по пръстите ни".
"Писатели от моя край" е най-новата книга на автора, в която разказва за писателите Александър Миланов, Георги Братанов, Димитър Вълев, Димитър Яръмов, проф.Любен Бумбалов, Марко Недялков и Стефан Чирпанлиев. Издателството е "Захарий Стоянов".

В началото на 1962 г. се  престраших и доста често прескачах в редакцията на окръжния вестник "Народен другар" в Ямбол. Вратата на културния отдел отваряше един вечно усмихнат, с открито едро лице и бърз бравурен смях човек, леко напълнял, първообраз на сетнешния широкоплещест Стефан Чирпанлиев. Знаех от него, че сме почти съселяни - баща му Димо Чирпанлиев е от съседното Симеоново, учил в странство и станал един от известните инженери на Ямбол.  
Стефан Чирпанлиев имаше вроден усет за литературните качества на една творба. Като всеки пишещ, и той можеше да оцени по-точно чуждия, отколкото своя текст. През трите преживени в приятелство десетилетия никога не видях у него чувство на завист или злоба.

Личен архив на автора
Априлска литературна дискусия, София, 1986 г. Отляво надясно: Христо Черняев, Стефан Чирпанлиев, Елена Огнянова и Атанас Теодоров.

След дълго митарстване по второ- и третостепенни издания Стефан Чирпанлиев набра критичния заряд на избухването. В издателство "Народна младеж" с директор Марко Недялков и редактор на поредица "Смяна" Димитър Яръмов пристъпва в литературата през 1970 г. със сборника разкази "Докато превали". Всяко споменаване на книгата на Стефан повдигаше самочувствието ни на провинциалисти и повишаваше надеждите ни за още по-грандиозен успех. Неговият прощъпалник окуражи всички ни. Стефан се смееше с цяло гърло, когато при всяко споменаване на "Докато превали" аз добавях: "Подир дъжд качулка!"
Най-напред в "Докато превали" заваля над Правдино, селото на Димитър Стоевски, нашето момче в "Народен другар". Ако някой се безпокоеше, бях аз, единодушно нарочен от автора и приятелите за докладчик на обсъждането. Митко Стоевски ни уверяваше, че цялото село Правдино четяло в захлас "Докато превали". Търсех "сламка" да се заловя и измислих спасителен ход - да зарежа "високите" разсъждения и да преразкажа книгата "със свои думи", както правят учениците на изпит с чуждо домашно. Чирпанлиев и Яръмов съвсем свойски се разположиха на масата-президиум и ме избутаха на трибуната. Пълната тишина и дружелюбните усмивки в очакване какво ще се случи ме успокоиха. Внушителната осанка на автора явно отговаряше на представата на читателите за голям писател, както аз смело го нарекох с първите си думи. Навън Димитър Яръмов ме насърчи:
- Знаеш ли защо те слушаха с обърнати уши? Чакаха Стефан да им каже дали утре ще вали. Ти толкова го похвали, че познава времето, че бабите помислиха, че той може да предсказва времето...
Стефан прихна:
 - Щях да им го кажа, ама бай Танас ги заблуди с много приказки! 


* * *

Стефан Чирпанлиев усети духа на времето между две съседни десетилетия, преди да се откроят видимите разлики. В "Докато превали" героите още гонят непосилни норми, но вече надигат глас и срещу несправедливостите в социалния живот. Шофьорът прави черни курсове, закупчикът краде от държавното, чиновникът присвоява готови пари. Писателят не раздава възмездие, но изправя насреща романтични образи като влюбения в "Жълтурчето" или младия инженер Тихомир, отказал да надписва надници. Следващите книги на Стефан ЧИрпанлиев и особено романът му "Утро за изповеди" (1989 г.) въздигат социалната справедливост в морална парадигма на човешкото съществуване, смисъл на живота. Дори когато са "лоши" (тогава масовото мислене не беше американизирано до степен на примитивен етикет), писателят не представя характери с отблъскваща садистично-физиологична или психопатологична окраска, а се стреми да "обясни" и "оправдае" поведението им. Стефан не посегна към подобни средства на масовото производство на литература и след 10 ноември 1989 г. Той не обича да осъжда героите си, за да ги "изпитва" в благородство, доброта или друго изконно човешко качество.
 С такъв висок граждански критерий много от десетките му книги се четат като написани днес. С други художествени средства, но със същия патос, са книгите му за деца, публицистиката му, докторската му дисертация за Захарий Стоянов, чийто племенник е той по майчина линия от Медвен.

*  *  *

В първите две-три години след промените, когато срещите между довчерашни колеги и приятели още бяха спонтанни и непреднамерени, в малката зала на културния клуб, изографисана от чудесните иконописни фрески на Ганчо Карабаджаков, Стефан ставаше душа на шарените компании с вродената си тактичност и добронамереност. Тогава и Ямбол преживя етапа на бурното обругаване между доскорошни приятели с хунвейбински речи и публично омаскаряване. Стефан внесе в тия времена умиротворение, широкото му сърце прощаваше на всички. Разбира се, изоставиха го. Дълго време и без препитание.
21 юни, 2002 година. Влакът София - Ямбол по чудо не закъсня. Заварих Стефан с чаша бира сам на масата в клуба. Не знам доколко е възможно човек да се подготви вътрешно за смъртта си, макар мисълта за нея да е постоянно в главата ни. Предусещането за собствената смърт е любима литературна тема, но рядко се наблюдава. На масата в клуба Стефан, здрав и прав на пръв поглед, ми разказваше за митарствата си около издаването на дисертацията си за Захарий Стоянов, която приживе така и не успя да види. Видя ми се малко посърнал, попрежълтял, но спокоен, без никакъв признак на страх и предчувствие за края. Тогава не съм го мислил, но сега ми се струва, че ако е предусещал неизбежното, човек с душевността и характера на Стефан Чирпанлиев нямаше да го повярва, а щеше да се разсмее от сърце.
 Бях донесъл предложение до ямболския общински съвет от името на ямболски писатели и културни дейци от София и го бях дал на Стефан за доосмисляне - една улица в Ямбол или културен обект да бъде кръстен "Проф. д-р Любен Бумбалов". Запомних Стефановото изречение, което при други обстоятелства щях да забравя:
 - Трябва да направим нещо за Любчо! Иначе да не ни забравят и нас...
Думите на Стефан "Да не ни забравят и нас" сега ми звучат злокобно, но тогава ги приех само като приятелски дълг. Не губя надежда, че ямболци няма да оставят без почетен знак Любен Бумбалов, един човек с кратък живот, но с ярко име в културното минало на Ямбол. По ирония на случая думите на Стефан Чирпанлиев се сбъднаха - съвсем заслужено родната му уличка вече носи  внушителното име "Д-р Стефан Чирпанлиев".
Последният ден от живота на Стефан Чирпанлиев беше отличителен и с друго събитие, за което бях поканен заедно с много други ямболски отшелници: общината кръщаваше Младежкия дом с името на един от първите му обитатели Георги Братанов, паднал мъртъв на улицата на 5 май 2000 г., ден преди именния си ден, под звуците на военните маршове преди празника... Разделихме се със Стефан около петнайсет и трийсет на стълбите пред клуба на дейците на културата. Нямаше да се видим и на приема вечерта след тържеството, защото бях решил да се прибера в родното с. Победа.
По съобщение, предавано от човек на човек, лошата вест ме застигна сутринта на село... Успях да стигна в града малко преди да отнесат Стефан в меденото на сърцето му с. Медвен. Никой от столичните му приятели не успя да дойде за краткото по-малко от денонощие време. Не заварих и повече от 10-15 приятели и колеги. Само няколко души можеха да тръгнат с микробуса за Медвен. Нямаше официални представители, прощални слова и венци от обществеността на родния му град.

____

* Публикуваният откъс е от новата току-що излязла художествено-документална книга на писателя