Без експеримент няма творчество

Емил Кръстев е роден през 1948 г. в София, но израства в Русе - син е на прочутия български баритон н.а. Кирил Кръстев, основател на Русенската опера. През 1975 г. започва работа като репортер във в. "Орбита". Същата година постъпва като редактор в Българското радио, програма "Христо Ботев". По-късно работи във в. "АБВ" и издателство "Земиздат". През 1991 г. основава издателство "Гея-Либрис". Като журналист пише основно по темата за опазването на околната среда и екологичното равновесие. Дебютира през 1984 г. с повестта "Луда надежда" в библиотека "Смяна" на издателство "Народна младеж". Автор е и на книгите "Лунен загар", "През екологичния лабиринт", "Змейова гонитба", "Кръговрат", "Сянката", "Макиаж". Тези дни излезе новият му роман "Плацента".
 

Цитати:
"Да вървиш по стъпките на някой писател, е най-късият път към имитацията"
"Който иска популярност, трябва задължително да спазва схемата на хепиенда"
"Писателят е сам. Иначе е общественик"


- Уважаеми Емил Кръстев, нека да започнем този разговор с корените. Кажете нещо за произхода си. Известно е, че сте син на един от големите оперни певци на България, народния артист, баритона Кирил Кръстев.
- Обикновено се говори за произхода на героите или силните на деня. Те трябва да показват героизъм и сила на деня от люлката. Аз бях обикновен ученик с обикновени мечти и обикновена съдба. Като съвсем млад имах късмета да живея известно време в чужбина, но това не ми помогна кой знае колко. Освен дето понаучих един език. За съжаление, не наследих и частица от певческата дарба на баща ми. А ми се искаше. Утехата ми е, че малкият ми син има талант. Сега завършва музикалното училище и ако не беше толкова мързелив, би могъл да направи поне малко от това, което постигна дядо му.
- Как се насочихте към литературата?
- Още като студент започнах работа във вестник. А знае се, че амбицията на всеки журналист е да го признаят за писател. Като прескочи четирийсетте и никой не обръща внимание на литературните му опити, започва да обсъжда успелите писатели със също такива пишещи братя като него - ама какъв писател е този? Нека умре, да минат трийсет години, ако тогава някой го помни... Но когато човек е на двайсет и пет, не мисли какво ще кажат за него трийсет години след смъртта му. И добре, че е така.
- Да продължим с началото. Вашия дебют - как го оценявате сега?
- В края на седемдесетте години започнах война с редактори и рецензенти да ми издадат първата книга. Беше ми криво всеки път, когато ми кажеха, че и тази година няма как да я включат в издателския план. Утешавах се с глупашкото самочувствие да се сравнявам с Майстора от "Майстора и Маргарита". Смятах, че като излезе "Луда надежда", най-малкото ще кривна оста на земята. Сега прочитам от време на време по някоя страница от нея и се чеша зад ухото - ами редакторите и рецензентите са имали право... Но това е за секунди. После се изпъчвам - имали са право само донякъде.
- Помогна ли ви журналистиката, а после и работата в издателството?
- Журналистиката ме научи да преписвам по десет пъти всеки текст, преди да го предам на редактор. В издателството се отучих.
- Вашите модели, образци в литературата?
- Да вървиш по стъпките на някой писател е най-късият път към имитацията.
- Как пишете - лесно или трудно, бързо или бавно?
- Преди години ми разказаха как Уилям Сароян една вечер проиграл осемдесет хиляди долара на покер, прибрал се и до сутринта написал пиеса, която продал за шейсет хиляди. Почти покрил загубата. Тогава за малко да развия чувство за малоценност. Успях да си внуша, че това е просто една от хилядите клюки, които се разнасят за известните писатели, и избегнах депресията. Но нормата на Хемингуей - две хиляди думи всяка сутрин и после си живей живота, и до днес ми се струва като Чомолунгма, който трябва да изкачвам бос.
- Вярвате ли във вдъхновението? Или пишете упорито и всеки божи ден?
- В "Психология на литературното творчество" Михаил Арнаудов цитира изказване на Балзак: "Идеите нахлуват в сърцето или в главата ви, без да ви питат. Никоя куртизанка не е била по-своенравна или по-заповеднишка от концепцията на художниците; когато тя се яви, трябва да бъде хваната здраво за косата като съдбата." Като си спомня тази мисъл, се напрягам, готов да стисна концепцията за косата. Но в този момент в главата ми зазвучават два стиха от песен на Висоцки:
"Меня сегодня муза посетила.
Посидела, посидела и ушла."
И сядам да се разкъсвам между съдбата и музата.
- Смятате ли се за солидарен с вашето поколение в литературата?
- Никога не съм смятал, че принадлежа към някакво поколение. А солидарността е работа на профсъюзите. Това го научихме от поляците през 1980 г. Писателят е сам. Иначе е общественик.
- Напоследък често се говори за постмодернизма в българската поезия и проза. Какво мислите за това?
- Писателят е публична личност. Иска други да прочетат какво е мислил и измислил и да го похвалят. Свободен е да избере средствата, с които да огласи тези мисли. Негово право е да се бори за признание. Негово право е да търси форма на изява, с която да остави следа във времето. Негово право е и да поеме риска да му се присмеят.
- Някой беше казал, че "стилът е еманация на моралната човешка личност". Как бихте разтълкували тази фраза през вашето творчество и стил?
- Не съм убеден, че стилът има чак такова значение. А и моралните категории се менят с времето. Виждаме как постъпки, изяви, аргументи, изказвания, парвенющина и дебелащина, които преди са карали достойните хора да замълчават или да се скриват в себе си, в днешно време се приемат с възторг. Дали това ни харесва, е друг въпрос. Но писателят трябва да говори със своя си език. Дори в началото да смятат песента му за грачене.
- Коя от книгите си досега смятате за най-успешна?
- Тази, която ще напиша може би някой ден...
- Не ви ли изкушава драматургията? Според мен новите ви книги може да бъдат драматизирани или филмирани...
- Мечтата на всеки белетрист е да го поставят на сцена или да снимат филм по негов сценарий. И защо не? Но като бях съвсем млад, в кафенетата или в компании говорехме за поети, писатели, романи, стихове. Сега сядам понякога с децата си и техните връстници - от седемнайсет до двайсет и три години, и мълча, най-много току да кимна, колкото да не решат, че съвсем съм изкукуригал. Те се прекъсват един друг с възторжени обяснения и коментари, често нелишени от смисъл и оригинални оценки, но само за филми, киноартисти, компютърни ефекти, продуценти, каскадьори, милионите на изгряваща звезда от последната й лента, от време на време за кинорежисьори, доколкото ги интересува кой е направил поредния хит. Как няма нашият писател да сънува поне хилядарки и слава, щастието да го споменават и него в подобни разговори, макар че младите почти не се интересуват от авторите на сценариите. Преди трийсет и пет години и аз опитах да пиша сценарии и пиеси. Добре, че беше за кратко.
- "Интелектуалният страж на Европа" Жан-Пол Сартр се питаше: Трябва да създаваме, да отразяваме или да откриваме? Как бихте отговорили на този въпрос?
- Труден въпрос с толкова отговори, колкото са хората на земята. Не съм сигурен дали и самият Сартр е имал само един отговор. Според мен всеки трябва да върши това, на което е способен. Ватманът да спазва пътните знаците, народният представител да гласува със своята карта, писателят да пише само когато не може да не пише. Тогава е възможно да създава, да отразява, да открива. Вероятността не е голяма, но това не значи, че трябва да легнем да мрем.
- Какво мислите за експеримента в творчеството?
- Без експеримент няма творчество.
- Не мислите ли, че вашата проза звучи песимистично?
- Някой обвинявал ли е Достоевски в песимизъм? Писателят описва живота, както го вижда. И приема опасността да го четат само тези, които го разбират. Дори да са само двама-трима души. Още повече че у нас вече никой не обръща внимание на написаното. А който иска популярност, трябва задължително да спазва схемата на хепиенда. Лично за мен светът е препълнен с кандидати за слава, един по-малко няма да навреди на никого.
- Какво четете и препрочитате (наши и чужди автори, днешни и класици)?
- Кортасар, Кафка, Далчев. Имах щастието да познавам лично Владимир Полянов. Българските диаболици са все така забравени, макар че от време на време някой се сеща за тях, колкото да увеличи популярността си за тяхна сметка. След тези думи може да звучи парадоксално, но за мен "Чичовци" на великия Вазов е едно от най-големите произведения в нашата литература.
- Всъщност кое е най-важното, което бихте искали да кажете чрез вашето писане?
- Гледайте и мислете. Някой ден може да се наложи да използвате и двете.
- Виждате ли добро бъдеще за България?
- Да погледнеш в бъдещето е много трудно. Преди двайсет и няколко години и футуристите не можеха да си представят какво ще става днес. Но прави каквото трябва, пък да става каквото ще...