България се раздели с подводния си флот

Румен Попов
о.з. контраадмирал, бивш командир на подводна лодка

На 1 ноември 2011 г. беше спуснат флагът на последната подводна лодка на нашите ВМС. Тъжен ден.
На пирса пред лодките се насъбра много народ, все хора, които са служили на тях или пък са свързани с някого от тях - офицери, старшини, матроси, съпруги и деца. Огледах се да срещна някого от хората, с които някога плавахме заедно, и открих само трима. Замислих се и с тъжно чувство проумях, че вече няма да срещна в това множество друг, с когото да сме дишали един въздух. Бързата равносметка показа, че от офицерите от това поколение сме останали живи само трима. От друга страна, вътрешно се възгордях, че толкова много народ е преминал след нас през трудния път на службата на подводните лодки. Сигурно са няколко хиляди души, пръснати из цяла България. За всички тях днес беше панихида.
Това, че поколенията се сменят, е закон на природата и напълно естествено е, че след не много време и нас няма да ни има. Но е трудно да приема без болка обезсмислянето на труда на поколенията, унищожаването на изграденото с труда на тези, които бяха на пирса, и на тези, които никога вече не ще повторят житейския си подвиг.
Във флота има традиция имената на корабите да не отиват в небитието на корабното гробище. Един "Дръзки" заменя друг "Дръзки", една "Слава" заменя остарялата и така флотът не старее. Когато това става, моряците са щастливи. Сега в тъканта на флота се отвори дупка. Спомням си каква радост и гордост изпитвахме, когато на 18 август 1954 г. вдигнахме българския флаг на трите "Малютки", какви огромни усилия вложихме за усвояване на подводното плаване без опеката на нашите съветски учители. Сега, от разстояние на времето, си мисля, че имаше нещо месиянско в нашата всеотдайна работа през онези години. В съзнанието ни се беше врязала мисълта, че ние сме първите, че градим история и този градеж си заслужава жертви. После тази мисия я поеха други поколения и подводните лодки станаха основа на боеспособността на флота.
Днес пред нас стоеше една руина в очакване да бъде продадена за скрап. С някаква съдбовна ирония тъжната участ да спусне флага на "Слава" се падна на моя син. Преди много години той беше командир на тази лодка. Така баща и син се оказаха в началото и в края на нашето подводно корабоплаване. Флагът на "Слава" отиваше в музея, където ще се съхранява и споменът за нашия обезсмислен труд. Там ще се съхранява споменът за отишлото в небитието наше подводно плаване.