Българинът иска да бъде не само свободен, но и богат

До 1878 г. нашите сънародници са били поробени, но сред тях е имало и богати хора, каквито са били главно селските и градските чорбаджии. Поради имотното и паричното си състояние те са били тачени и от турските власти. През втората половина на 18 в. и особено през 19 в. българското имотно съсловие е било със силни икономически позиции в европейската част на Османската империя. Официалната власт се е допитвала до него по редица въпроси, които засягат местното управление. То има решаваща роля в създаването на еснафските сдружения, църковните и училищните настоятелства, читалищата. Следва да се отчете и заслугата му за постигането на църковната независимост през 1870 г. Неслучайно се появява идеята за дуалистична турско-българска държава, в която за нашите производители на селскостопански и занаятчийски продукти да се запази пазарът, който се разпростира на три континента. Така българинът хем ще бъде признат за равноправен с мюсюлманите и вече няма да бъде рая, хем ще има възможност да разгърне в максимална степен своята икономическа активност, чрез която да забогатява. Но понеже тази идея не се осъществява, след 1878 г. богатства се създават главно чрез експлоатация на вътрешни ресурси.
Започва

устремна надпревара

за придобиване на земята, която дотогава изцяло е била държавна собственост или по-точно на султана. Ситуацията прилича на тази от 18 в., когато заселниците в днешните САЩ се отправят на запад и в битки с индианците си присвояват техните земи. Само че през 19 в. българите воюват помежду си. Понеже никой няма нотариални актове, се прилага основно правилото земята да бъде на този, който я обработва. Но възниква и казусът, че чорбаджиите са били крупни арендатори и формално, макар и временно, са били с права на притежатели, за което са плащали хасъз на турската държава (султана). Въз основа на това още в първите години след Освобождението в Добруджа и Мизия се формират крупни имения от по 30, 40 и повече хиляди декара. Повечето от селяните също се сдобиват със земя, но това са ниви и други земеделски имоти от по най-много 60-70 дка, при това разпокъсани - на едно място ниви от 25-26 дка, на друго - лозе от 7-8 дка, а на трето - 17-18 дка ливади, зеленчукови или овощни градини. Поради това едрите и дребните собственици имат различна възможност да развиват животновъдство. Първите създават стада от стотици и дори хиляди глави едър и дребен рогат добитък и птици, а вторите отглеждат най-много по десетки, но повечето и по-малко.
Впоследствие разслоението се задълбочава, а по време на войните в началото на 20 в. значителна част от дребните собственици се разоряват. Техните стопанства се придобиват от едрите собственици и така те стават още по-богати.

Трупат високи печалби

от снабдяването на армията с храни, кожи за ботуши и друг вид доставки. Богатствата стават основа за участие в промишлената дейност. Иван Докузанов се превръща в най-големия производител на местни хранителни стоки, владее 80% от вътрешния пазар и изнася за Югославия, Гърция, Румъния. Славчо Тевекелиев е почти пълен монополист в търговията с плодове и зеленчуци, включително и в консервиран вид. Григор Хранков е безспорен номер едно в производството и търговията с хлебни изделия. В кожарската промишленост е фаворит Никола Ножров, която има крупно стопанство в Северозападна България за отглеждането на едър и дребен рогат добитък и свине.
В производството на брашно първенството си оспорват Йордан Диамандиев от Крива бара, Пенчо Братоев от Кнежа и Димитър Костов от Добрич. Само Бакиш в София произвежда гумени изделия, а Сава Гаврилов държи изцяло монопола за внос на автомобили. На 6 октомври 1947 г. на заседание на Министерския съвет се докладва, че крупните земевладелци, индустриалци, банкери, застрахователи и търговци притежават 87% от активите на страната, които се равняват на 237 млрд. лв. Тогава се взима решение за тотална национализация, като в нея се включва и едрата градска собственост - жилища и магазини. Тя се осъществява на 23 декември 1947 г. по отношение на промишлените предприятия, банките, застрахователните дружества и външната търговия, а в началото на 1948 г. - на вътрешната търговия и транспорта.
В продължение на 42-43 г. понятието частна собственост не съществува, защото се смята, че то се отнася за средствата за производство, чрез които се експлоатира наемният работник. Това става монопол на държавата. Такава се появява отново след 1990 г. Тогава вместо битката за земя, каквато се разгаря след Освобождението, се води за присвояване на държавните предприятия. Хитреците оглавиха приватизационните фондове, а на народа раздадоха бонови книжки. Първите се сдобиха с реална собственост, а вторите - с книжа без покритие. От това време се води началото на масовото обедняване на преобладаващата част от населението, поради което сега сме

на последно място по доходи

в ЕС. От това положение може да се излезе само ако се направи основна ревизия на случилото се през последните 25 г. Въз основа на това е напълно възможно да се докаже, че има виновници, като повечето от тях пряко или косвено са се обогатили. Защото е известно, че нищо не се губи, а само променя собственика си. Това мъжете го научаваха в казармата, когато беше задължителна военната служба.
Сега не се знае доколко българинът е свободен, но е съвсем ясно, че стремежът да бъде богат остава. Това обаче в много редки случаи може да стане с доход от заплата или дори чрез упражняването на дребен, а и на среден бизнес. Затова с основание се смята, че паричният просперитет е възможен само чрез участие във високите етажи на управлението и едрия бизнес. За да се промени това негативно статукво, е необходима кардинална промяна в законовата база и строг механизъм за нейното прилагане. Само тогава българинът ще бъде икономически свободен и това ще му даде възможност той да стане и малко по-богат. Защото сега редовият гражданин е по-скоро донор на държавата, отколкото ползвател на начините да се подпомага от нея.
Направих сметка колко давам и колко получавам. Под формата на данък доход за 2013 г. съм внесъл в хазната 780 лв., а за социални осигуровки - 315 лв. Това са преките данъци, които сумарно са 1095 лв. Много по-големи са обаче косвените. За годината съм потребил хранителни продукти на стойност 5400 лв., в които е включен 20% ДДС, т.е. моят косвен данък по тази линия възлиза на 1080 лв. За ползвана електроенергия ДДС-то ми е 192 лв., за водата - 86 лв., за стационарен, мобилен телефон и интернет - 135 лв. За нехранителни стоки и различен вид услуги - 390 лв. За едноседмична почивка - 125 лв. (данъкът за туристически услуги е 7,5%). За лекарства - цели 470 лв. Така сумарно излиза, че по линията на ДДС съм внесъл в хазната 2478 лв. Аз плащам акциза върху течните горива, алкохола и тютюневите изделия. Колкото и да се старая да бъда пестелив по отношение на тяхната употреба, като направих сметката, се оказа, че за тази цел съм платил около 730 лв. акцизи. Така че моят дял за попълването на хазната възлиза на 4303 лв. При нетен доход от 6240 лв. това означава, че 2/3 от него е изразходван за

 плащането на данъци и акцизи

Освен това съм длъжник на общината за данък сгради и такса битови отпадъци. От 3 г. плащам и данък върху лихвите от депозита, въпреки че тези пари са били обложени с данък доход.
Сега са видим другата страна. Опитвам се да се сетя какво получавам срещу плащаните данъци. Това, което най-много ме интересува, като човек със сериозно заболяване, е медицинската помощ. Такава безплатна обаче реално няма. За всеки преглед и особено за изследване се заплаща и това никак не е евтино. Дори да получа направление за ядрено-магнитен резонанс, което е изключително трудно, пак трябва да платя 180 лв. за консумативи. Има безплатни операции по линията на Здравната каса, но за по-сложните се плаща за избор на екип и за консумативи, което понякога достига 5-цифрени суми. Ликвидирано е безплатното образование дори в държавните университети. Таксите да следване в тях се увеличават, както и за обитаване на общежитията, цените в мензата и формите за специализация. Въпреки това качеството на обучението спада и това е основна причина за намаляване на възможностите за реализация.
Над 40% от завършващите не могат да си намерят работа по специалността, едни се преориентират, а други се водят към бюрата по труда. Но дори да се регистрират в тях, не получават нито социални помощи, нито здравна осигуровка, защото нямат изискващия се 6-месечен трудов стаж. Следователно при евентуално заболяване те нямат право да получават направление за преглед при лекар-специалист, а е необходимо да се явяват като частни пациенти, за което минималната такса е 20 лв. А това са синове и внуци на хора, които плащат данък доход, ДДС и акцизи, като по този начин осигуряват финансовата стабилност на държавата. На тази тема може да се създаде изключително драматичен телевизионен сериал. По-важното е обаче да се намерят политици, които са в състояние да променят това критично за милиони българи положение. Някъде по света това става, например Виктор Орбан в Унгария, Дилма Русеф в Бразилия, Уго Чавес във Венецуела, у нас все още сме в очакване, което продължава 24 години.