Автографът

Бях на риболов по Тунджа, край Елхово. Изневиделица се появи буря. Стана опасно, защото има много огромни дървета, които са подкопани от водата. При такива бури трябва веднага да бягаш далеч от реката. Заваля и градушка. Страшен смерч. Шосето беше на двеста метра. Успяхме да се измъкнем от калния път. Стана страшно и тъмно. Имаше два-три километра до Елхово. По целия път бяха нападали тополи. Няма откъде да минем. Решихме да изчакаме да се съберат петнайсетина коли и да започнем да разчистваме пътя. Обадихме се на кмета на Елхово. Каза, че ще започнат да разчистват от другия край, но ние трябва да си помогнем сами. Събрахме се петнайсетина човека. Вали проливен дъжд. Целите сме кални и мокри. Отместваме дърво по дърво. В един момент към мен приближава едно момиче, леко палаво. Покрило се с някакъв найлон, държи в ръката листче и с едно закачливо гласче: "Господин Кънев, може ли автограф?" А на мен ми беше само до автограф. "Оставете ме с тия автографи. Дайте да се измъкнем от тука." Страшно се нацупи момичето. Не можа да го преживее. Колкото пъти минех покрай колата й, ме гледаше мрачно. Очите й говореха: "Как не го е срам да не ми даде автограф тоя". А аз си мислех, че е по-добре и за нея да дам едно рамо на падналите тополи, за да се измъкне и тя по-бързо. След време съжалих, че не съм й дал автограф.
Разказано от Велко Кънев