Август 1903 г. - дни на жестокост и масов героизъм

Илинденско-Преображенското въстание в Македония и Одринска Тракия през август 1903 г. е  масово героично въстание на българското население в тези две области, целта на коeто е национално освобождение. В условията на османското управление борбата на македонските и тракийските българи е съпроводена с много страдания, мъки и жертви. В нея загиват много родолюбиви българи, между които са братята Димитър и Константин Миладинови. Смели революционери от тези краища участват и във въоръжената борба за освобождението от османското владичество. Участници от Македония има в Хаджи-Димитровата чета. Има сведения за създаване на тайни революционни комитети в Македония и Одринска Тракия от Апостола на свободата Васил Левски. Може да се предположи, че революционните ръководители са възприели тактиката, разработена от Левски, да се създава

мрежа от комитети

които да подготвят населението за борба. Македонски българи участват в славното Априлско въстание от 1876 г., в четата на Христо Ботев и в Руско-турската освободителна война.
Голямото патриотично въодушевление след края на Руско-турската война и надеждата за национално самоопределяне и обединение в самостоятелна държава на българите от всички краища на Балканския полуостров много скоро е заменено с много скръб и разочарования. Това се случва през лятото на 1878 г., когато стават ясни решенията на антибългарския Берлински конгрес, на който Санстефанска България е разделена на три части. Македония и Одринска Тракия остават в пределите на Османската империя. Наистина по силата на чл. 23 и чл. 62 на Берлинския договор се предвижда да се въведат реформи във вилаетите на Европейска Турция, като областите с нетурско население да получат политическа и административна автономия. Високата порта обаче не прилага реформите, а полага всички усилия да смаже националноосвободителните движение в двете области.
Характерното явление за Македония и Одринска Тракия по това време е масовата емиграция от тези области в Княжество България, където възникват различни групи и организации.
Към края на XIX век ВМОРО възприема основните принципи, идеите, тактиката и стратегията на Българския революционен централен комитет и го приспособява към новите условия на борба. Върху развитието й оказват влияние и схващанията на социалдемокрацията и радикално настроените среди в България. Основното начално искане е да се предостави на Македония и Одринска Тракия политическа и административна автономия, т.е да се приложат предвидените в Берлинския договор реформи. Автономията се свързва с очакването, че Македония и Одринско ще се присъединят към България или ще послужат като обединително звено за създаване на федерация на балканските народи.
Ръководителите на освободителните движения начело с Гоце Делчев и Дамян Груев в мнозинството си са преподаватели в български училища и са чисти и предани родолюбци. В четите влизат, израстват и се възпитават плеяда предани дейци на революционното дело, беззаветно отдали живота си за свободата на Македония и Одринска Тракия. Като войводи и инструктори участват много военнослужещи - офицери и подофицери от Българската армия, а в освободителната борба участват доброволци от всички краища на България.

Провалите в организацията

в края на XIX и началото на ХХ век нанасят тежки удари на революционното дело. Репресиите на турските власти засягат и централното ръководство на ВМОРО. Зачестяват сблъсъците между организационните чети и войскови поделения. Политическата обстановка се изостря особено много след Горноджумайското въстание 1902 г., организирано и ръководено от Върховния македоно-одрински комитет. За успокояване на населението и за предотвратяване на революционното му надигане  Русия и Австро-Унгария постигат споразумение за реформи, които обаче не дават резултат. Назначеният за главен инспектор на Македония Хилми паша насочва усилията си главно за унищожаване на Вътрешната организация. Терорът на турските власти достига до нечувани размери. Създава се и заплаха за големи провали и на революционното дело. Заедно с това недоволството на поробеното население расте и готовността му да се вдигне на въстание придобива спонтанен характер.
На 24 декември 1902 г. Централният комитет изпраща окръжно до комитетите в Македония и Одринско и до задграничното представителство на ВМОРО в София за свикване на конгрес, на който да се реши въпросът за въстание. На Солунския конгрес на ВМОРО през януари 1903 г. се взема решение за вдигане на "повсеместно и стратегическо" въстание в тези две области през пролетта на същата година. Във връзка с окръжното на съвещания между ръководството на ВМОРО и задграничните представители възникват разногласия по въпроса за навременността на въстанието.
Задграничното представителство подкрепя решението за въстание. Г. Делчев, Я. Сандански и Г. Петров смятат, че съотношението на силите не е в полза на революционния бунт и че международната обстановка е неблагоприятна за въстание. Поради тази причина са свикани окръжни конгреси, които привеждат в наличност оръжието и бойните сили. Избират се и ръководните органи. Въстанието се отлага за през лятото. Г.Делчев се отправя за планината Алиботуш (Славянка) за конгреса на Серския революционен окръг, но при с. Баница, Сярско, е обграден от турския аскер заедно с четата си и пада убит на 21 април 1903 г. Това налага отлагане на конгреса в Серския революционен окръг за септември. Конгресът на Битолския революционен окръг заседава в Смилево от 19 до 24 април 1903 г. и избира Главен щаб в състав: Д. Груев, Д. Сарафов и А. Лозанчев и горски началства за отделните райони. На Главния щаб се възлага да уточни точната дата на въстанието. Изготвен е въстанически устав. На 1 юли членовете на Генералния щаб Д. Груев и Б. Сарафов вземат решение въстанието да започне на Илинден.
Съгласно решенията на Смилевския конгрес населението на Битолския революционен окръг въстава в края на юли. На отделни места наред с българите въстават и власите. Централният комитет на организацията на Задграничното представителство отправя декларация до правителствата на Великите сили за причините и целите на въстанието, като подчертава отново искането за автономия. Българското правителство подава нота до Великите сили за положението в Македония и Одринско и за насилията, извършени от турските власти над българското население в тях през последните няколко месеца.
Пламъците на въстанието обхващат Битолско, Охридско, Кичевско, Леринско, Костурско и отчасти Прилепско. Водейки активни настъпателни действия, въстаниците нападат и унищожават неприятелските войскови части и при кръвопролитни сражения овладяват Крушево, Смилево, Невеска и Клисура. В Крушево под ръководството на Никола Карев е установена революционна власт.

Създадена е Крушевската република 

Макар че във въстанието вземат участие българи и власи, в новосъздадената власт са представени народностните и религиозните групи в града - българи, екзархисти, власи и гъркомани. Тук на дело се осъществяват революционните принципи на ВМОРО. В Солунския, Струмския и Скопския революционен окръг партизанската дейност се активизира. Въстаническите действия се развиват съобразно събитията в Битолския революционен окръг.
Въоръжената борба пламва и в Одринско. Според общото решение от 28 юни до 30 юни в местността Петрова нива при с. Стоилово, Малкотърновско, е свикан конгрес на Одринския революционен окръг, който взема мерки за засилване на непосредствената подготовка за въоръжена борба. Окръгът е разделен на 5 въстанически района. Определено е боево тяло, в което влизат М. Герджиков и Ст. Икономов. Взето е решение въстанието да избухне на 5 срещу 6 август. На празника Преображение - 6 август, четите в Странджанския район нападат турските части в Малкотърновско и Лозенградско и установяват контрол над селата. Въстаниците се вдигат на въоръжена борба с голямо въодушевление. Четата на М. Герджиков освобождава Василико (Царево), а четите на Ц. Куртев и П. Ангелов овладяват Ахтопол и околните села. Върховното боево тяло отправя възвание към местното гръцко население, с което го кани да подкрепи освободителното дело. Революционно-демократичната власт в района просъществува повече от 26 дни. Въстаниците наричат своята освободена земя "Странджанска комуна". В Родопите също се засилва партизанската дейност. Тук е сформирана голямата чета на Пейо Шишманов, която задържа значителни неприятелски сили.
В началото на септември 1903 г. в местността Беклемето в Пирин се свиква конгресът на Сереския революционен окръг. Взема се решение въстанието да започне на 14 септември (Кръстовден). Въоръжени сблъсквания с неприятеля избухват преди определената дата.
Османското правителство предприема бързи и сурови мерки за потушаване на въстанието. Към въстаналите райони са съсредоточени около 200 000 редовни войници, подпомагани от многобройни башибозушки части.
Въоръжените сблъсквания на цялата територия на Македония и Одринско продължават повече от три месеца. Съгласно източници през това време стават 239 сражения, в които участват 26 400 въстаници, срещу около 350 000 редовна турска войска и башибозуци. Избити, изклани и изгорени живи са около 5000 души, а около 15 000 са хвърлени в затворите. Десетки хиляди са принудени да напуснат родните си места. Принудени са да избягат в България. Опожарени са 201 села. Без домове остават 7083 души. Османлиите повтарят своите жестоки действия, така характерни за предходното  Априлско въстание през 1876 г.
Въстанието завършва с неуспех. То се оказва недостатъчно подготвено, а вътрешната и международната обстановка - неблагоприятна. България, гледана недоброжелателно и от Великите сили, и от съседните балкански държави не е в състояние да се намеси решително, т.е  чрез война и чрез общо обединени усилия да се достигне до национално освобождение на угнетеното население. Въпреки че не постига поставените си цели, въстанието играе важна роля за по нататъшната борба в Македония и Одринска Тракия. Заветите на борците от 1903 г. са трайно съхранени в паметта на поколенията и стават източник на вдъхновение в продължилите по-късно борби, особено по време на Балканската война.