Антибългарският патологизъм на нашенските русофоби

Оспорването на Паметника на Съветската армия в София за сетен пък доказва антибългарския патологизъм на нашенските русофоби. Това е много повече от монумент на комунистическото ни минало, заради което те искат той да бъде махнат. Без да звучи като отрицание на това минало, историята показва, че това е паметник на нещо по-вечно: на България, която е спасена от поредната териториална касапница. За разлика от други исторически земетръси през миналия век.
Да прелистим страниците на историята. Някои бяха съзнателно оставени да прашасват в последните 30 години, за да не стигат до широката общественост и най-вече до младото поколение. За щастие, тези страници бяха изтупани от прахта от изследователския дух на публициста Христо Георгиев с неговите разкрития в ДУМА.
Към края на Втората световна война Великобритания и САЩ са готвели териториална касапница на България, защото е била съюзничка на губещата хитлеристка Германия. Тези страници и документи са писани не от тогавашните комунисти или леви интелектуалци, а от представители на властта отпреди Девети септември 1944 г. Най-общо казано, Лондон и Вашингтон са гласели два варианта за "разфасоване" на страната ни. Единият е да й отнемат част от Родопите и южната ни граница да минава малко под Пловдив. Това всъщност е териториално искане на гръцкото правителство в емиграция, а Лондон и Вашингтон са били готови да го задоволят като възнаграждение за гърците, че са воювали срещу Хитлер. От юг страната ни е щяла да бъде орязана териториално горе-долу до границите на някогашното Княжество България. И сега Пампорово или Смолянско щяха да са гръцки. И след като геополитиката вече веднъж ни отне български земи и ни осакати да граничим със себе си (след Първата световна война), териториалният сакатлък можеше да се повтори и след Втората.
Мислело се е с български земи да бъде възнаградена и Турция заради неутралитета ѝ през войната. Имало е вариант да ѝ бъдат подарени Странджа и Сакар планина, да бъде създадена Балканска федерация воглаве с Турция или англо-американски войски да окупират района, който впоследствие да оставят пак на Турция. Ето така "цивилизованият Запад" е кроял да "разфасова" българската територия.  
Всичко това е спряно от Съветския съюз и неговата армия. След като разузнаването му надушва пъклените планове срещу страната ни, Москва обявява война на България на 5 септември, а на 8 септември Съветската армия влиза в България.
В последните 30 години домашните русофоби втълпяват, че това било акт на агресия, защото война ни била обявила държава, с която България не е била във война, макар да е била съюзничка на нападналата я хитлеристка Германия. Обективният прочит на историята обаче показва, че точно тази "агресия" и появата на съветските части у нас спират разпарчатосването на страната ни или смаляването ѝ до границите на Княжество България, което някога е било васално на Турция. Без да воюва на наша земя, Червената армия спасява страната ни в границите, които остават и до днес. А на Парижката конференция през 1947 г. съветската дипломация довършва на международно-правното поле това, което бе започнала армията - съхранява днешна България.
Разбира се, че Москва е действала най-вече заради националния си интерес: да изгради защитен вал от съюзни държави по цялата си граница от Балтийско до Черно море, след като винаги е била нападана най-вече от Запад. Но този интерес изцяло е съвпадал с българския.
Ако през 1877-1878 г. Русия ни е освободила от турско иго, през 1944-1947 г. Съветският съюз измъква България от англосаксонската ѝ касапница. Ако първия път руската страна е освободителка, втория път съветската държава е спасителка.
Затова не е докрай точен и надписът на паметника: "На Съветската армия освободителка от признателния български народ". По-верен щеше да е надписът "На Съветската армия спасителка от признателния български народ".
Да, паметникът може да се приеме като символ на комунистическото минало, но то си отиде по една или друга причина. България обаче остава. Оцеля в съвременните си граници, благодарение, впрочем, и на същото това комунистическо минало, което сега западнофилските ни родоотстъпници отричат и оплюват.
Те явно не си дават сметка в какво глупашко българофобство изпадат със своята идеологическа надрусаност. Като искат демонтирането на паметника, те всъщност искат да се демонтира и днешната българска територия. Претендирайки за преместването на паметника в музей, те напират да се натика там и съвременна България. Явно по-сладко би им било страната ни пак да е била разфасована и смалена до държава лилипут, но да бе останала в западната сфера на влияние. Очевидно по-мило би им било да бъдем унизени за кой ли път да граничим със себе си, само и само да ни командва англосаксонският свят. Или да въздишат обречено, че хората в гръцко Смолянско или турско Странджанско са българи и колко несправедлива е историята, задето е отрязала живо месо от страдалческата българска плът.     
"Въпрос на елементарно демократично приличие е да премахнем Паметника на Съветската армия в София", писа един от отрицателите на мемориала в българоезичния вариант на една чужда медия. Не, драги, елементарното човешко приличие изисква да цениш наистина оцеляването на страната си. Друг пък излайва, че паметникът бил израз на българско раболепие. Напротив, раболепие е да изпълняваш внушаваното от Запада искане за премахването му и изобщо да се отрича решаващата роля на СССР във Втората световна война. Тия двамката и други като тях явно съжаляват, че преди 70 години България не е била осакатена от "цивилизования свят", само и само да остане в него.