Абсолютно мнозинство за руската идентичност

Русия отряза Запада да стъпи на шията й и да я задуши, както това се случи с афроамериканеца Джордж Флойд, издъхнал от бруталното полицейско коляно, забито във врата му. При това Русия отряза Запада със собственото му "оръжие" - демокрацията. При това с най-висшата й форма - всенародно гласуване. Резултатите от референдума за 206-те поправки в руската конституция може и така да се изтълкуват, при цялата условност на сравнението с Флойд.   

Със 77-процентно одобрение на поправките и 67-процентна активност при гласуването, на враговете и противниците на Русия не им оставаше друго, освен да оклюмат нос като бразилците при домакинския им резил с 1:7 от Германия на полуфинала на Световното по футбол през 2014 година.

Постсъветските референдуми

Както и да "въртиш" изборния резултат, колкото и значителни да ти се виждат онези 21% избиратели, гласували срещу поправките, или колкото й насъскано да търсиш нарушения на вота, това е политическа победа с абсолютно мнозинство. Показателни са резултатите в Москва и Санкт Петербург, двата либерални центъра в Русия. Там промените бяха одобрени съответно от  65% и 77% от избиратели (против съответно 34% и 21 на сто.)

Показателно е сравнението с референдума от 1993 г, когато бе приета  конституцията на постсъветска Русия или елциновата конституцията, както се говореше тогава, пък и след това. Тя бе приета с 58% от гласувалите при активност от 54 на сто. Както припомниха редица руски медии, тогава Чечня отпадна от вота заради вилнеещия там сепаратизъм, докато сега в тази етническа република активността и одобрението бяха съответно 95 и 97 процента. 

Отделно през 1993 г. в 17 субекта на Руската федерация конституцията бе отхвърлена от над половината им жители, докато сега това се случи само в един субект, северозападния Ненецкия автономен окръг, граничещ с Арктика. 

Без съмнение със същото абсолютно мнозинство спечели и лично Владимир Путин, доколкото референдумът бе и вот на доверие за политиката му. Гласуването разпиля на пух и прах резултатите за падналия му рейтинг, натрапвани в допитванията от последните месеци.

Ясно е, че руснакът нямаше как да не гласува за социалните промени, предвиждащи индексации на пенсиите поне веднъж годишно, за социалното партньорство в трудовите отношения, за достъпна и качествена медицина, за минимално заплащане, което да е задължително да бъде над най-ниския стандарт на живот, или пък държавната подкрепа за семейството и възпитанието на децата.

Има обаче и друго. Путин получи вот на доверие не само за вътрешната, но и за външната си политика, включително и за политиката си към Запада. Включително и за най-болезнения за Русия аспект на тази политика - санкциите заради Крим и Украйна. Страната страда от тях, но руснакът заръча на Путин да не отстъпва пред Запада  от политиката си на самостоятелност и многополюсност, дори и с цената на неизбежните лишения и дискомфорт, дори с ощетяването на потребителския му стандарт. На Западът пък руският гласоподавател изпрати посланието, че може да закусва с една-два, а не с пет вида кифлички и да се лиши от други внесени от Запада лакомства, но държи страната му да остане независима във външната политика и противовес на Америка, а не на нейна каишка. Камо ли пък и да изпадне до положението на Флойд или до бардака от 90-те години. 

Може би в този избор руснакът бе подпомогнат от трагичното дередже на "братовчедката" Украйна. С вота си той направо закле Путин и Кремъл да не се хващат на никакви въдици на Вашингтон и Брюксел, че иначе страната им ще се катурне като Украйна, при това с по-тежки последици, защото руските мащаби са доста по-големи. Така невидимата ръка на събитията е накарала САЩ и ЕС да работят в Украйна през изминалите 20 години в полза на сегашния референдум, на Русия и лично за Путин.

Демокрация на стабилността срещу либерализма на сътресенията

И съвсем не е изненадващо, че руският гласоподавател даде зелена светлина на двете поправки, които Западът се напъва да изкара като ахилесовата пета на промените. Първата е за възможността Путин да остане на президентския пост още два мандата след изтичането на сегашния му мандат през 2024 година и така да остане на власт чак до 2036 година. Мнозина се нахвърлиха върху Русия, че не може да се отърси от авторитарната си традиция и царя батюшка. Опасявам се, че робуват на догми, макар да се бият в гърдите, че са либерали. Миналото десетилетие в Русия битуваше идеята да се промени конституцията, за да остане Путин държавен глава и след края на втория му мандат през 2008 година. Той обаче отказа и изчака да мине президентския мандат на Дмитрий Медведев, за да се кандидатира повторно на президентския пост. Само че тогава, през 2007-2008 г., когато се обсъждаше тази идея, я нямаше украинската криза, която се превърна в директна заплаха за Русия.

Доколкото демокрацията не е съвършена, както е казвал Чърчил, мандатността на властта е нож с две остриета. Да, тя дава възможност да се влее свежа кръв във властта и да се коригира управлението, както стана с президента Румен Радев. Или пък изцяло да се смени модела на управление, пред което е изправена страната ни. Но и обратното, заради едната мандатност един добър президент, може да бъде заменен с лош, който разчиства пътя за управление на съсловния егоизъм, нестабилността, разрухата, некадърността, обедняването, раздора, обществените земетръси. Примери, колкото щеш,  включително собствената ни държава. 

Другият недостатък на този механизъм е късата писта на мисленето. Президенти и премиери не мислят за повече от 4-8 години, а това лишава страните от стратегическа политика и стабилност. И тук България е сред многото "примери". Мандатността обаче е добре дошла за по-силните за дърпат конците на по-слабите. Ако дадено управление не се харесва на ментора Вашингтон, в най-лошия случай той ще го изтърпи 4-5 години (като междувременно ще гледа непрекъснато да го клати),  за да го смени със "свое" управление и да си покарва политика следващите 4-8 години. Не случайно т.нар. великите демокрации толкова държат на този механизъм, така се създават и се поддържат свои сфери на влияние.

Защо обаче заради мандатна мантра да се сменя едно управление, желано от абсолютното мнозинство на електората. Кой ли треньор ще се осмели да смени Меси, дори играта на Барса да не върви? Ясно е, че без мандатност не може, но очевидно са допустими и изключения и няма да е излишно прависти, политолози, политици и общественици да се замислят за тяхното въвеждане и регламентиране. Иначе мандатността се абсолютизира като средновековната догма, че Бог е сътворил света и Земята е плоска. Русия не премахва мандатността на Путин, а само я разширява, защото иска да занули опасностите в своето развитие и защото търси дългосрочна стратегическа стабилност. Да й се отрече това право, значи да се отрече демокрацията. Да не забравяме, че тя наложи това свое право по възможно най-демократичния начин, с двойно подсигуряване, защото конституционните промени бяха одобрени веднъж от парламента и втори път от народа, за което е настоявал лично Путин. Това ли не е демокрация? Може и да не е либерална, но съвсем не означава, че изобщо не е демокрация.

Международното срещу правото на народите

Подобна логика може да се приложи и към конституционната иновация, че собственото право има приоритет над международното. Колкото и уязвима да изглежда тук Русия, не може да се отрече, че има основателни причини за такова нововъведение. Ясно е, че в съвременния глобализиран свят не може без наддържавни правила. Но редно ли е международното право да стяга връвта около шията на една държава до степен на едва ли не задушаване? С Украйна, с политиката си по всякакви права, всяващи раздори (граждански, политически, човешки), с хищния мерак за природните богатства на Русия,  Западът създава впечатлението, че иска отново да подпали къщата на Русия, както бе първото десетилетие след съветския разпад. Няма нормален човек, който да се остави къщата му да гори от страх да не го упрекнат, че хвърлил много, примерно, вода срещу огъня. Приоритетът на международното над националното право също стои като механизъм, с който силните на деня налагат волята си над по-слабите, а бизнес акулите прилапват по-немощните икономики. И страната ни е от най-ярките мостри в това отношение. 

Е, Русия не желае това и го легитимира по най-демократичния начин. Ако й се отрече това право, излиза, че демокрацията е само средство за диктат. Не че не сме съмнявали в това, но сега коварното й използване ще лъсне направо заслепяващо. 

Така че топката е в полето на Запада, ако отрече правото на суверенитет над подчинението на транснационалния капитал, просто ще дискредитира демокрацията.