Предизвикателството "Отело"

Юлияна КАРААТАНАСОВА

В рамките на тазгодишното издание на ММФ "Варненско лято", след премиерата на "Андре Шение" на 9 юли, "Отело" е втората премиера, състояла се на 2 август на сцената на Летния театър. Пет години Верди работи над тази творба и я завършва на 75-годишна възраст. Либретото на Ариго Бойто е доста удачно - действието е сбито, съкратени са много детайли от драмата на Шекспир, което дава възможност на Верди да се концентрира в изграждането на образите, до голяма степен отговарящи на първоизточника. Успешната премиера в "Ла Скала" - Милано, през февруари 1887 г., бележи едно от най-високите постижения на италианския маестро.
Истински подвиг постигна съставът на Държавна опера - Варна с това предизвикателно заглавие, с тази четвърта в историята на театъра премиера (предишните са през 1967, 1977 и 1995 г.). С голям ентусиазъм и много работа бе изграден спектакълът със съдействието на френските оперни театри в Лимож и Ремс, с участието на международен екип в лицето на диригента Стефано Сегедони от Италия, режисьорката Емаунел Кордолиани от Франция, сценографите Алис Лалуа и Емилия Руа, както ДУМА писа. Костюмите, също дело на френски творец - Жули Скобелцин, изградиха визията на спектакъла, която в някои отношения бе смущаваща за традиционния вкус на българската публика. Известно разностилие и преобладаващи мрачни тонове подсилваха тъмната гама в настроението - явно търсени нарочно, особено в режисьорските решения. Необичайна бе почти пълната липса на осветление в началото на първо действие и в някои от възловите моменти на спектакъла - като "Кредо" на Яго, когато визията на героя бе почти напълно изгубена за публиката и това отне значително от пълноценното възприятие на драматичния момент. Въпреки амбицията на сценографа и режисьорката да бъде обособено едно шекспирово пространство, напомнящо на Театър Глобус - закръглено, празно пространство, което да се "преосмисля" постоянно с участието на зрителя, целта като че ли не бе постигната на 100 процента. Да се активизира въображението е похвално, но дали българските меломани са готови да бъдат в крак с налагащите се модерни тенденции в европейските театри и дали това е необходимо? Като че ли у голяма част от международната публика, присъствала на премиерата на "Отело" на 2 август в Летния театър във Варна, остана по-скоро усещане за неразбиране и неудовлетвореност от тази режисьорска концепция.
Още от първите акорди на "морска буря" - една от най-сполучливите картини в оперната литература, музиката повлича зрителя в динамиката на действието. Оркестърът е с плътна фактура, обагрена от разнообразни темброви находки, със засилена роля на медните духови. Динамиката на хоровата сцена (адмирации за хора на Варненската опера в целия спектакъл) и тъмните краски дават начален тласък на предстоящата интрига. Отзвукът от тази "буря" с нейните тревожност и ярост композиторът наслагва многократно в последвалите музикални характеристики на образите, особено тези на Яго и Отело. Драматургичното изграждане на музикалната тъкан е изключително единно, дори на моменти "симфонизирано". Въпреки ясно обособените хорови сцени, арии, дуети и ансамбли, речитативите са добре обмислени с инструменталния съпровод, което създава единно течащ музикален поток, а действието се възприема "на един дъх". Именно това прави "Отело" много различна опера от всички останали на Верди. Тя е особен връх в творческата еволюция на композитора, която загатва за бъдещото развитие на жанра, както в драматургично и формално отношение, така и в интонационно и хармонично. Ансамблите и ариите са наситени с концентриран драматизъм и дълбока емоция, като провеждат Вердиевата концепция за "играещия актьор", без да се пренебрегва вокалното начало.
С голямо внимание и професионализъм бе подбран солистичният състав за "Отело". Главната роля на Отело е може би най-трудната в италианския оперен репертоар - изпълнена е с предизвикателства на границата на възможните вокални изисквания за тенор. За щастие това е коронната роля на италианеца Франческо Меда, който се чувства удобно в гласовия диапазон на партията с неговия плътен драматичен глас, с достатъчно стабилни височини и блестящ тембър. Именно като Отело, Меда е завладял редица международни сцени и дълбокото и детайлно владеене на ролята бе видно от самото начало в първо действие, особено в дуета с Дездемона. Впоследствие тенорът разви динамично образа, като изключително майсторство показа и в актьорски аспект, особено във финала. Прекрасният му глас, притежаващ баритонова окраска, безупречната вокална техника, донесоха наслада на публиката. Развитото чувство за ансамбловост се открои в дуета с Пламен Димитров (Яго), в края на второ действие, в ансамблите и, разбира се, в дуетите със сопраното Радостина Николаева (Дездемона). Тя бе определено звездата на вечерта, събрала най-възторжените аплодисменти на публиката. Сопрановата партия тук Верди изгражда в обичайния си маниер. Вокалната интерпретация на сопраното бе с тънки нюанси в тихите динамики, елегантни фрази и добре контролирано динамично изграждане, без излишно насилване на звука или актьорско преиграване. Сдържаната емоция и царственото достойнство на Дездемона на Николаева бе образ на силна жена, приемаща последствията от своя избор в любовта, а не образ на злощастна, слаба жертва. С много финес и чувство певицата изпълни както песента на върбата в последно действие, така и проникновената "Аве Мария", изпълнена с  трогателно, деликатно чувство. Макар да не липсваше драматична дълбочина, Радостина Николаева би могла да подсили с една идея болката и недоумението от необоснованото насилие от страна на Отело, като запази благочестивата невинност на образа.
Тежестта на трудната партия на Яго - двигателя на действието в операта, баритонът Пламен Димитров понесе с голяма издръжливост.  Докато Франческо Меда пазеше най-силните си козове за финала, Димитров започна, без да пести силите си, което направи образа му донякъде неравностоен в отделните действия. Нихилистичното "Кредо" - една от най-въздействащите оперни страници на Верди, би могло да прозвучи с повече обем и нюансираност в звукоизвличането, които биха подсилили Мефистофелските черти на героя. Себеотдаването и енергията на Димитров дават заявка за още по-дълбоко осмисляне на образа на Яго, а тази роля би могла да се превърне в една от най-силните в репертоара му.
Гостът от Франция Жером Били в ролята на Касио направи впечатление с богатия си топъл тембър, вокална увереност и добра актьорска игра. Ярка бе изявата на Бойка Василева като Емилия, която убедително се намеси в развръзката на действието със силно вокално присъствие. Поддържащите роли са в добри ръце: Родриго - Христо Ганевски, Лодовико - Людмил Петров, Монтано - Гео Чобанов, и Херолд - Петър Петров. Певците се представиха великолепно, като вплетоха сполучливо своите изяви в общия тон на спектакъла.
Опитният диригент Стефано Сегедони бе стабилен в изграждането на спектакъла. Много енергичен, по италиански чувствителен, той показа, че "Отело" се доближава повече от останалите Вердиеви опери до музикалната драма. Повлиян от своите съвременници - Майербер, Гуно, Вагнер, композиторът отрежда доста по-активна роля на оркестъра, макар и по същество да запазва италианския маниер като оркестров съпровод на вокална мелодия. Усилията на хора и оркестъра се  увенчаха с добър резултат, обещаващ дълъг сценичен живот на спектакъла. На добър час!



Радостина Николаева, Франческо Меда и Жером Били



Пламен Димитров в ролята на Яго

Диригентът Стефано Сегедони