Как Яворов, Чернопеев, Вапцаров и Чаков завзеха по чудо 50-хилядна Кавала

Петър Хаджиев

Целият живот на Пейо Яворов е белязан с обич и преданост към Македония. Историците ще кажат, че тя се ражда още в юношеските му години, дължи се както на патриотичното възпитание в неговото семейство, така и на онова време на национален кипеж, в центъра на който винаги е била съдбата на Македония.
След като няколко години работи за каузата на революционната организация, идва и денят, в който се сбъдва мечтата му да облече комитската униформа и с оръжие в ръка да тръгне на борба за свободата на мъченицата Македония. На 6 февруари 1902 г. Яворов се записва в четата на Михаил Чаков и през с. Богослов, Кюстендилско, влиза в Македония. В началото на 1903 г. поетът отново е четник, този път в четата на Гоце Делчев, която на 6 януари 1903-та минава снежна Рила и през Банско и Неврокоп се отправя за Серския революционен окръг. Тук, при поробените братя, поетът започва да издава нелегален хектографиран (хектограф - ръчна машина за вадене копия от ръкопис, б.а.) вестник за нуждите на революцията, който се казва "Свобода или смърт".
На 17 февруари двамата бойни другари се разделят: Яворов остава да списва вестника, а Гоце продължава по революционните пътеки на Македония. Те повече не се срещат, защото Гоце пада убит на 4 май в сражение с турците в с. Баница, Серско. В средата на май Яворов се завръща в София за подготовката на предстоящото въстание. Десет дни по-късно отново е с комитски дрехи и пушка в ръка, този път като четник на Яне Сандански. След около два месеца, заради възникнало между него и Сандански напрежение, напуска четата и през Банско и Рилския манастир се завръща в България, броени дни преди избухването на Илинденско-Преображенското въстание.

Михаил Чаков

За четвърти и последен път Пейо Яворов влиза в поробена Македония по време на Балканската война през октомври 1912 г. Ден след обявяването на мобилизацията той е назначен за войвода. В архива на щаба на Македоно-Одринското опълчение е отбелязано: "Чета №15, Пею Яворов с 10 пушки в Разложко и Неврокопско".
Пак на следващия ден поетът се венчава с Лора Каравелова в Подуенската черква. "Не ми се искаше да оставя моят Пейо да замине, без да сме венчани, струваше ми се, че моето щастие ще озари трудния му път и че ний ще се разделим с предчувствия за хубаво и щастие во бъдеще - предчувствия, които трябва да се осъществят...", пише Лора до сестрата на поета Екатерина.

Никола (вляво) и Йонко Вапцарови

След обявяването на войната четата на Яворов, заедно с четите на Христо Чернопеев и Йонко Вапцаров, в авангарда на българските войски, освобождават градовете Банско, Неврокоп, Драма. Малко известен обаче е фактът, че войводата Яворов участва в превземането и на още един град по време на войната - Кавала, проявявайки заедно с другарите си смайваща изобретателност и смелост. Кои са участници в тази невероятна по замисъла си операция?

Христо Чернопеев

Историците заслужено ще отбележат, че главната фигура в нея е Михаил Чаков, който е най-опитен от всички. Участва както в Илинденско-Преображенското въстание, тъй и в най-голямата следилинденска битка на ВМОРО - "Епопеята на връх Ножот" през юли 1907 г. На 23 април 1906 г. Михаил Чаков заедно с Атанас Спасов се връщат в с. Баница и изравят костите на убития през 1903 г. Гоце Делчев, като ги оставят скрити под светия престол на черквата.
Поетът Пейо Яворов е интелектуалецът на групата. Неговите познания по чужди езици допринасят изключително много за успеха на безумната идея.
Йонко Вапцаров, баща на знаменития български поет Никола Вапцаров, се включва във ВМОРО още в първите години на нейното основаване. След Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. е арестуван и лежи в затвор в Солун.

Изглед  от    Кавала

Роденият в ловешкото село Дерманци през 1868 г. Христо Чернопеев е бивш офицер от българската войска с чин поручик. Участва в аферата "Мис Стоун" през 1901 г. За спасяване на американската мисионерка за първи и последен път в своята история САЩ дават откуп от над 100 кг злато на комитите!
На 25 октомври 1912 г. край гр. Драма войводите Й. Вапцаров, М. Чаков, Хр. Чернопеев и П. Яворов искат среща с генерал Стилиян Ковачев, командир на Родопския отряд. Предлагат му с част от войските си той да се придвижи на юг към Бяло море и да превземе Кавала. Генералът обаче отказва, защото преценява, че акцията ще затрудни военните му планове. Тогава Яворов излага своята направо фантастична идея как може мирно да се превземе стратегическият град край морето. Планът е четиримата войводи да се представят за преден отряд на настъпващата към Кавала българска войска, за нейни парламентьори. Така в ранното утро на 27 октомври 1912 г. войводите, облечени в български военни униформи, потеглят за беломорския град, за да изпълнят този гениален план да бъде овладян пристанищният град Кавала, без да гръмне нито една пушка. Водени от съдбоносното решение, от клетвата: Да победят или да умрат!
"На 27 октомври ние се изправихме на височината, която обхваща като в клещи красивия град Кавала, проснал снага на беломорския бряг. Валеше проливен дъжд. Смрачаваше се - пише в спомените си Михаил Чаков. - Силният тропот на буйните ни коне смути съня на заспалите стражари. Те наскачаха и изтичаха навън с фенери в ръце, но на вратата се спряха като замръзнали. Пред тях стояха четирима български кавалеристи, бодро яхнали силни коне, с насочени към вратата къси манлихерови пушки. Тия кавалеристи бяха Пейо Яворов, облечен в офицерски дрехи с капитански пагони, Христо Чернопеев, Йонко Вапцаров и Михаил Чаков - тримата с подофицерски пагони. Малко по-късно целият град знаеше, че са пристигнали парламентьори на българската войска, разположена на бойни позиции около града. Въпреки проливния дъжд и страшните светкавици улиците бързо се изпълниха с народ."
Четиримата войводи отиват в конака при гръцкия владика и го молят и той да предаде на турските власти, че в града има български парламентьори. Минава час, но владиката не се връща да даде отговор. По думите на Чаков той изчаквал да мине време с надеждата, че в Кавала ще пристигнат гръцки войски откъм Орфано и Тасос, та те първи да заемат града.
"Защо стоим в тоя гръцки конак и чакаме напразно? Ставайте да идем до полицейския конак, па каквото ще да става! - предложи Яворов - отбелязва по-нататък в спомените си Чаков. - Качихме се на втория етаж в стаята на каймакамина. При него бяха свикани градските първенци - мюсюлмани, и доста офицери от местния гарнизон. Когато влязохме, като че ли електрически ток премина през всичките тия хора. Те трепнаха и лицата им пребледняха. Настъпи мъртва тишина. Без да се церемоним, седнахме на един миндер, едва прикривайки силното си вълнение. Всички бяха вперили поглед в нас. Яворов се обърна на турски към каймакамина:
- Господине, можем ли да знаем с кого имаме честта да говорим? Вие ли сте каймакам ефендито?
- Да - отговори с поклон каймакаминът. Той беше пребледнял като мъртвец.
- Ние, както ви е известно - продължи Яворов - сме изпратени от българския генерал Ковачев, чиито войски са заели позиция в скалите край града, да ви запитаме желаете ли да се предадете доброволно, или той да заповяда бомбардирането на града. Срокът за отговор е до 12 часа в полунощ!"
Точно когато Яворов завършва думите си, в стаята запъхтян влиза австро-унгарският консул Викс, бивш търговец на тютюн и голям приятел на турците. Той заявява, че е абсурдно един град с петдесет хиляди жители, голям войскови гарнизон и толкова полиция да се предаде на четирима души!
Яворов обаче го заплашва, че отговорен за съдбата на Кавала ще бъде консулът, ако градът не се предаде мирно. Това явно сплашва отново турците.
"След като поговориха, каймакаминът се изправи, поклони се на Яворов, после на мен и с висок, но треперещ глас заяви:
- Господа, ние решихме! Предаваме се доброволно, предаваме и града! Вярваме на думата на вашия паша Ковачев, че не ще пострада никой от мохамеданското население.
Каймакаминът отпаса револвера и сабята си и ги подаде на Яворов. Гледах и не вярвах на очите си. Студ ме обля и аз настръхнах. Погледнах Яворов. Той държеше в ръце предаденото му оръжие и също беше настръхнал. Чернопеев и Вапцара гледаха като ударени в главата. Явно беше, че на никого от нас не се вярваше това, което ставаше! Сън ли бе, или действителност?! Нашата фантастична авантюра се увенчаваше с успех!", пише с възторг Михаил Чаков в спомените си.
След като четиримата войводи поздравяват насъбралите се стотици граждани със свободата, веднага изпращат двама конници до Драма със следното съобщение за генерал Ковачев: "Тая вечер четирима македонски войводи - Яворов, Чернопеев, Вапцаров и Чаков, завзехме по чудо петдесетхилядна Кавала, без пушка да пукне. Войската и полицията се предадоха доброволно. Очакваме ви!"
Днес никъде в гръцките учебници по история няма да прочетете кой е освободил през 1912 г. от турско робство Кавала. И в самия град няма да видите знак, който да бележи онзи паметен ден, когато шепа българи дръзват да се изправят сами срещу голяма отлично въоръжена сила, залагайки главите си.
Това лято в Кавала с пищни тържества отбелязаха 100-годишнината от освобождението на града, след като по силата на Букурещкия мирен договор от 1913 г. той е предаден в гръцко владение. "Заслугата" за това е на цар Фердинанд. Обладан от манията да влезе на бяла каляска в Цариград, той започва Междусъюзническата война, която донесе на България първата национална катастрофа и погребване на националните идеали за обединение, в името на които загинаха стотици хиляди българи. Мир на праха им и нека Бог да ги прости!

х     х     х

Поводът да напиша тези исторически бележки е моят дядо по майчина линия Георги Попмихайлов. Роден в Добринище, той е учител и кмет на селото. През 1896 г. като юноша се заклева пред камата и револвера на Гоце Делчев, че ще служи до смърт на македонската организация. За това свидетелства Лазар Томов в своите спомени. Моят вуйчо Михаил Михайлов ми е разказвал, че Яворов е идвал в Добринище и се е срещал с местните революционери. Бележка за това има в книгата на Михаил Кремен "Романът на Яворов".
Вуйчо ми много искаше от властта преди 10 ноември 1989 г., а и след това, на една от чешмите да се сложи надпис за това посещение на Яворов, та гостите на Добринище, когато пият от бистрата планинска вода, да си спомнят за поета. Тази негова мечта за "Яворова чешма" така и не се сбъдна, защото за управниците както преди, така и сега, тези неща са маловажни - от тях не може да се извади финансова изгода!


Поетът е първият кмет на свободен Неврокоп

След като на 18 октомври 1912 г. части на Родопския отряд на генерал Стилиян Ковачев и четите на четиримата македонски войводи влизат в Неврокоп, около поета бързо се събират много негови стари бойни другари и съратници от годините на революционните борби, за да обсъдят бъдещето на този стар български край. На другия ден на заседание на местния революционен комитет Яворов единодушно е избран за пръв кмет на освободения град.
Пред големия поет и драматург на дневен ред се изправят трудни проблеми - за прочистване на Неврокоп от останалите в него турски войници, за изграждането на местните органи за управление, за създаване на болница и започване на редовни занятия в училището. На този пост Яворов стои едва пет дни, защото потегля с четата си на юг, към Драма, където българите също чакат да дойде свободата. Но като кмет на Неврокоп, по настояване на неговите жители, на 19 октомври той изпраща писмо до премиера Гешев, в което благодари на българите от свободната родина за всичките жертви, които те дават пред "олтара на целокупното отечество за възтържествуване на народния идеал".
В знак на почит и уважение към първия кмет на града през 40-те години на миналия век в Неврокоп е издигнат бюст на този изключителен българин. Абсолютно същия бюст на поета за първи път обаче е поставен в Борисовата градина. Около създаването му има много интересна история. Тя е свързана с пламенното стихотворение "Арменци", което Яворов написва в края на ХIХ век в защита на арменския народ, подложен на нечуван геноцид от турските националисти и шовинисти.
В началото на трийсетте години в България се създава арменски комитет, който се заема със задачата да се съберат волни пожертвувания за въздигане паметник на П.К.Яворов. За целта е издаден и специален позив. Устройва се голяма вечер, на която прочувствена реч произнася видният български учен проф. д-р Асен Златаров. В нея той казва, че Яворов съвсем заслужено може да се нарече не само син на българския, но и на арменския народ, за когото написва прочувствени стихове.
С изработването на паметника се заема арменецът Крикор Ахаронян. Любопитна биография има този художник. Роден е в Тбилиси и участва в революцията от 1917 г. През 1921 г. идва в България, където завършва Художествената академия. Паметникът на Яворов, който създава, е тържествено открит в София на 18 август 1935 г. Поетът революционер е изобразен в момент на съзерцание и самовглъбеност. Под бюста е поставен и надпис: "От признателните арменци".
Ахаронян живее в страната ни до 1946 г., след което заминава за родната Армения. Там развива активна творческа дейност, става професор и получава званието "Народен художник на СССР". Интересно е да се знае, че Крикор Ахаронян създава след това още няколко паметника на Яворов, подобни на този в София. Единият от тях е в Кюстендил, а другите са поставени в градове на Пиринския край -Благоевград, Петрич, Разлог и Гоце Делчев, в знак на почит към поетичното и революционно дело на Яворов.

Предчувствие за задаващата се национална катастрофа

След фантастичната авантюра по превземането на Белия град, както по-късно ще нарече Кавала писателят Димитър Димов, в средата на ноември 1912 г. Пейо Яворов тръгва  за България, защото четата му е изпълнила поставената задача.
"Сега се движехме по обратния път. От Кавала пристигнахме в Драма, а оттам потеглихме през Просечен и се спуснахме в село Баница - отбелзва в спомените си неговият четник Георги Венедиков, който го придружава до столицата. - Яворов намери кмета, чийто баща беше заклан от турците на моста. Заедно с кмета отидохме в черквата, където една бабичка пазеше черепа на Гоце Делчев. Яворов пое просълзен черепа от бабата, все го гледаше и каза: "Ето широкото чело на Гоце". Докато стояхме в черквата, Яворов държеше черепа в ръце. От черквата отидохме в уличката, където е убит Гоце Делчев, положихме кръста, който носехме още от Кавала, и свещеникът прочете молитва. Аз изстрелях една пачка патрони... Войводата беше печален, мълчеше, очите му потъмняха."
На 25 ноември Яворов се връща в София.
Още по-мрачен е поетът войвода в началото на 1913 г., защото предчувства задаващата се национална катастрофа. На 7 януари той изпраща в Солун писмо до Данаил Крапчев, също участник в комитска чета, а по-късно издател на в. "Зора": "Македония отива. Сърби и гърци завряха нечистите си нокти в гърдите на Македония и разкъсват дробовете й. Писах и на Тодор Александров. Не е ли краен час да се предприеме нещо? Где е Матов, где е Доктора, где са другите? Трябва да бъдеш тук, в София, за да почувствуваш всичкото безнадеждие за бъдещето на нашето национално дело. Всичките македонски планини, с гробовете на толкова паднали борци, сякаш лежат на гърдите ми и аз не мога да дишам".
Двадесетина години по-късно във в. "Зора" Крапчев ще отбележи: "Към края на погрома с Яворова се срещнахме на Черната скала. Той беше по-черен от нея".
Участието на Яворов в революционното движение за освобождение на Македония се превръща в негова жизнена съдба до края на земните му дни. Умирайки далеч от поробената вече от сърбите Македония, в завещанието си той ще поиска: "Да бъда погребан с туристическата куртка, шаечни панталони, с ботушите и ако не се намери каскета, някаква фуражка. Ако не умрях в Македония, то поне да умра тъй, както бях приготвен за нея".
До последно не го напуска чувството,че не е изпълнил своя дълг към нейното освобождение. На 16 октомври 1914 г. Яворов слага край на живота си, след като обществените хули близо година го сочат като главен виновник за смъртта на любимата му Лора. Часове преди да натисне спусъка на револвера, той пише до своя верен приятел Тодор Александров: "Брате Тодоре! Прости ме ти, нека ме простят и всички други, че изменям на Македония. Аз умирам тук. Кажи на Македония, когато отидеш там, че нейният син (аз се считам за неин) умря в свободна България, увенчан с най-мръсна клевета. И когато тя бъде свободна, нека един другар дойде на гроба ми и каже: "Поздрав от нашата майка мъченица - тя е вече щастлива!"
Четири дни по-късно в. "Камбана" помества следното съобщение: "Погребението на поета стана днес по обед. За последен път ще мине през столицата П.К.Яворов, който от няколко месеца, слепец, се движеше като сянка между нас. Но той пак ще остане да живее между нас - чрез своите творения и чрез живия спомен на своя бурен живот. Родом чирпанец, Яворов стана македонец. Яворов бе роден поет, живя като борец и умря като герой, сломен от жестокостта на нашето страшно време".