Малко известно за Здравко Сребров

Лилия Константинова

Здравко Сребров е роден на 14 март 1902 г. във Велико Търново в семейството на интелектуалци. Едва осемгодишен остава кръгъл сирак. За себе си пише: "Аз съм от това "белязано" поколение, което почна суровата си биография в началото на века. На десет години по голите поли на Арбанашките възвишения край Търново събирах с връстниците си гилзи от изстреляни патрони, слушах всяка сутрин отсечения пукот на картечниците и вечер над Картал баир гледах Голямата мечка... През лятото на 1912 г. разбрах - идеше война! За войната се говореше като за свършек на света..."
Момчето израства в Севлиево в семейството на дядо си Христо Спиридонов, съмишленик на Левски. След Освобождението той е пръв кмет на града, а по-късно народен представител в Първото Велико народно събрание.
Бъдещият писател завършва гимназия в Севлиево, а по-късно следва педагогика и философия в Софийския университет. Започва да участва в литературния и обществения живот още като студент. Печата есета, публицистични статии, фейлетони, литературна критика и очерци върху изкуството. Подписва се с редица псевдоними и името си. Работи като учител и библиотекар. За писателската си и обществена дейност често е уволняван, преследван и арестуван.
По време на Отечествената война Здравко Сребров ръководи така наречената Военно-осведомителна служба. По-късно участва в създаването на обществените издателства "Детиздат" и "Физкултура". Десет години работи като зам. главен редактор в сп. "Септември".
С романа си "Утопин", издаван още няколко пъти под заглавието "Роман на едно откритие", той  е между първите писатели в нашата литература, които пишат на научнофантастична тема.
В годините след 9 септември 1944 г. излизат от печат книгите му "Идващи светлини", "Балванската битка", "Невероятна история", "Свят от чудеса" и др. Автор е на сборниците за деца "Великанът вятър", "Малкият спасител", "Пролетен ручей" и др. Съставител е на няколко антологии: "Златна книга на песните", "От век на век", "Да бъде ден" и др. Известен е като преводач от руски език.
Предлагаме на нашите читатели есето на писателя "Изкуство и действителност", публикувано преди повече от 80 години, което поразява със своята злободневност и непреходност на идеите, гражданска острота.


Изкуство и действителност

В епохи на жизнен упадък, на задръстване пътя на прогреса, голямото изкуство гасне. Духът на човека бива разкъсван от отчаяние или подавян от страстта по груби удоволствия. Психичният афекционал бива понизен. Самочувствието - сведено до инстинктите на животното... Алчност за наслаждение. Трескава жажда за физиологично изживяване на живота. Усещането за смърт създава неспокойна и егоистична психика, жадна да се налапа с наслаждения, докато трагичният финал не е угасил живота. Дордето не е звънило вечерня.
"Животът е кратък - едно мигновение..."
Оперетъчната психика доминира. Един груб хедонизъм става философия на времето. Няма творчество. Няма себеизгаряне. Няма жертва. "След мене - потоп!" Подлостта става меродавна. Користта - върховен закон.
Тази психика обяснява и намалението на ражданията в огнищата на съвременната култура. Увеличаване на разводите. Шествието на бленорагията и сифилиса. Угасващият творчески дух не желае нищо да създава. Не копнее за вечност. Не търси свободата. Да се налапа. Да се насити. Да заспи. Вечността е лъжа. Свободата е мираж. Творчеството е самоизмама. Привидният кипеж днес в областта на духовната култура се изразява не в създаване, а в изразходване на стари ценности. Трупане, размяна, консумация - феномените на съвременния културен упадък.
В тази психична среда "чистото" изкуство става... нечисто. Порнография и... кулинарно изкуство. Тържеството на пола и "пищеварението". "Идеите и красотата - за поетите и глупците! Дайте ни магията на любовната тръпка и благоуханието на ароматната кухня..."
В своите последни напъни изкуството се трансформира в техника. Тук се изгражда материалната цивилизация в шпенглеровски смисъл, за сметка на духовната. Сянката на Форд закрива Мьостровича и Бетховена. Наред с низката чувственост израства мистицизмът. В страшната епилепсия на духа - един чудовищен синтез: шабатът. Распутин става универсален символ. Оргийство и мистика...
В една епоха, наситена с гниене, едно вулгарно, цинично, грубо еротично изкуство (булевардни пикантни романи, модерни танци, сексуални балети и филми, оперети, джазбандна музика, порнографни картини) и едно мистично, безкръвно изкуство завършват цикъла на една култура с изчерпан дух...

в. "Простори" 1928 г.