Страшното училище

Как така страна страшно да си пуснеш детето на училище? Как година след година усещането за сигурност напуска родители, учители, ученици? За втори път в кратък период от време дете намери смъртта си в клас, а виновникът е негов съученик. Този път какво ще си кажем? С какво ще обясним агресията? Как ще оправдаем бездействието си?
В училището отдавна са се настанили физическата и вербалната агресия, апатията към образованието, пренебрегването на правилата, неуважението към учителя. Смъртта е само последната проява, крайната форма на тези училищни "гости", срещу които се вземат мерки само на думи, но рядко с дела. Докато се прехвърля изцяло отговорността на учителя, на директора, на охраната, се забравя, че те са в училището с малко по-различни цели. Не са пъдари в клас, психолози в междучасието или полицаи в коридорите и на двора.
Няма как да тушираш насилието в клас, когато то е безнаказано и извън училищните сгради. Когато в семейството не знаят как да се справят с агресията или дори тя се толерира, никакви училищни мероприятия няма да предотвратят нещастието. Затова обучението срещу насилието трябва да започне вкъщи, а когато катастрофата вече се е случила, наказанието първо трябва да е за родителя на малкия агресор. Защото, ако най-близките му хора не се справят с проявите му или не съдействат на външни помощници като психолозите, тогава всякаква работа с потенциалния престъпник е обречена на неуспех.
Местенето в друго училище, отстраняването от образователната система, поставянето на камери, които просто регистрират бедствието, са само бягство от проблема. Когато родителят е истински родител, синът му няма да стане престъпник. А когато не може да се справи с ролята си, е нужна намесата на държавата, за да му окаже помощ. Така че психологът трябва да влезе в домовете първо, а не в училищата. За да не се налага и полицаят после да влиза в класните стаи.