Поезия

Таньо КЛИСУРОВ е роден на 23 май 1944 г. в Мъглиж. Завършил е българска филология във Великотърновския университет "Св. св. Кирил и Методий". Работил е в културния отдел на в. "Септември", бил е главен редактор на литературния алманах "Хоризонт" и на в. "Вик".
Автор е на 9 стихосбирки. Първата му книга "Южна гара" получава голямата награда на литературните празници "Южна пролет" в Хасково. Носител е на Наградата за поезия на СБП и редица други литературни награди.
Член е на Съюза на българските писатели.

Мед

На капки сладост ми дарява кошерът -
като живота,
                          пълен с труд и песен.
Забравям болката, забравям лошото...
Усещам се отново млад и весел.
Като пчела съм. Нищо че съм смъртен.
Щом имам цел,          
                             аз питите ще пълня.
Съзнавам, че ще дам храна на търтея,
но смисъла той няма да погълне
на моя прост градеж, за който Господ
ми даде дарба. Ще я оправдая.
И не пресмятам колко ще ми коства,
и колко скоро ще настъпи края.
От древността ти идеш, мед. Ще е присъда
със капчици омраза да те смесвам.
И който има дарбата да бъде
пчела - е длъжен да се труди честно.
Медът е въздух, свобода и сила.
Което върша - рано или късно -
като меда ще бъде нужно, ще разстила
над близки и далечни сладостта си,
воюващите яростно - ще помирява,
приятели ще прави враговете
и слънцето във капка мед ще плава,
като надежда, сбрана в росно цвете...
                                                     
...Събуждам се. Завира чаят скоро.
Лъжичка мед - за да наслажда леко,
ала достатъчна да се пребори
с реките от катран човекът.


* * *

Какво е свободата, правдата какво е?
Живях ли с тях поне едничък ден?
А може би за тях не бях достоен,
макар че роб не бях, нито лъжец платен.

И чудя се, защо твърдят, че са свободни
онези, дето робски все превиват гръб,
и лъгалите себе си и другите - подобно
платените клакьори на спектакъл тъп.

Научих се поне да не приемам лесни роли.
Едно с годините ви уверявам, че разбрах:
за свобода и правда силният човек не моли,
лица на Бога са, но се воюва зарад тях.


Омрази

Аз просто нямам лични врагове,
заради тях да кажа: "Бог да ме опази!"
Ала България в села и градове
е разделена днеска от омрази.

Къде ги крихме толкоз време, щом
десетилетия гласът им не дочухме?
Нали градихме общия си дом,
където всеки сложи своя тухла?

И изведнъж - подобно зверове -
настръхнали един към друг пристъпяме.
Аз просто нямам лични врагове,
но моята родина ми е скъпа.

Не искам да я виждам в този час
как изранена в смъртник се превръща...
България изчезне ли, тогаз
за всички ни присъдата е същата.


Селски жени гледат "Отело"

С един раздрънкан автобус доведени
(от дъното на минал век изплавал),
в началото те възмутено гледаха
Дездемона как се прегръща с Мавъра,
как къдрите й руси падат нежно
като покров на рамото му черно,
как той с любов в очите я поглежда
и я заклева да му бъде верна.
"О, грешно е, не може черен с бяла?" -
наивни в своята присъда кратка
жените шепнеха в препълнената зала,
прикрили шепота си с края на забрадките.
Но музиката - болка и утеха -
за селския им слух необичайна,
май стори чудото в душите техни.
Накрая всяка се разплака тайно.
А предразсъдъкът стопи се, не остана,
гласът им вътрешен бе вече по-различен:
цветът на кожата не е забрана
сам да обичаш и да си обичан!


* * *

На другите да бъдеш съдник, значи
на себе си ти съдник да си бил
дори за слабости най-малки, затова че
ти също във живота си грешил.
Не искаш грешките си да изкупиш,
защото няма да ти донесе престиж.
Щом съдиш, греховете чужди трупаш
връз своите. И как ще издържиш?


Обущари
 
Откривам нещо позабравено и мило
в наведените над тезгяха пози.
И сякаш вдишвам още с детски ноздри
дъха на гьон, на кожа и лепило.

Вас също безработица ви дебна,
трудолюбиви скромни обущари.
Захвърляхме обувките си стари.
И вече мислехме: не сте потребни...

Но пак сте тук. Не стигат пак парите.
И новите обувки вече лукс са.
А все по-често пътят им се пуква
и вие трябва да го залепите.

От работилничките, тесни като клетки,
поема пътят. Води към безкрая.
Но точно вашите обувки, зная,
с пробити са от времето подметки.

Весден държите шилото, иглата.
Призвание достойно днеска туй е.
Додето онзи обущар - Съдбата -
за вечния ви път не ви обуе.   

Августа Траяна
                                        
На Димитър Янков

Под моя град живял друг град - античен.
По право аз съм също негов жител.
Макар затрупан с време, той прилича
на днешния - с водата от чешмите,
с небето свое, толкова високо,
с дърветата и улиците свои,
извеждали във вярната посока
и хората обикновени, и героите.
Навярно и поет живял е в него
и пишел свойте вдъхновени оди
не за патрициите и Стратега,
а за плебея беден от народа...

Простете за наивната представа,
но в мен живее този град чудесен.
Преплитат се епохите и лесно
аз от едната в другата минавам.
Ту с туника съм, ту облечен с дънки -
мъже ми кимат и жени красиви.
Нали съм тяхна родова издънка,
чрез мене те са продължени, живи.
Неподчинен на логиката строга,
живея сякаш хиляди години.
Случайно срещнах днес археолога.
Загледа ме... Преди да ме отмине.           


Гаро

Циганинът Гаро има пет деца -
черни са като маслини в олио.
Зиме, лете греят техните лица,
нищо че са вечно гладни, голи.
Гаро има си каруца, мършав кон,
с тях боклуците в квартала ни извозва.
Кара гордо като шампион,
щом поеме в кръчмата редовната си доза.
Люби циганката си и сметка не държи
колко още челядта му ще нарасне.
Може да ти каже сто лъжи,
но излъжеш ли го - ще те прасне -
ей така - с юмрука си голям, корав.
Казва: "Гаро за едната чест живее."
Верен е докрай на циганския нрав:
днес спечеленото - утре ще го пропилее.
Шоколад ще купи на децата гладни той,
на жена си панделка, на него бира.
Ако се излее през деня порой,
цяла нощ в дома му капе, без да спира.
Имат свое щастие и в този дом, макар за час,
с тези ежедневни цигански привички.
Боже, ако станат като нас -
те ще бъдат най-нещастните от всички.


                
* * *                       
 

Исках с теб да остарея. Остарях. А ето на:
днес до мен пристъпваш редом - още хубава жена.
Просто, не половинка моя, а жена си с видим чар,
на която й отиват панталон и пенюар,
и полата над коляно, и дълбоко деколте.
Внучето ни, казват, било сякаш твоето дете.
Ревност - наследих аз чувството от деди и от предци -
сейф със злато ли си вкъщи, застрашено от крадци?
Имах някаква надежда (и у мен остана тя),
исках с теб да остарея, че щом дойде старостта,
ти ще бъдеш само моя, няма да изпитвам страх...
Но съм същият, какъвто и на сватбата ни бях.
Хей, ревнивецо, се питам, остаря и накъде?
Да се върнем в младостта си, щом промяна не дойде!


Любов в асансьора

Изглеждала би случката позорна
в очите на доброто общество.
Да бе на пейка или под дърво -
те любеха се в клетка асансьорна.

Мъж и жена, до днеска непознати,
в прегръдка сякаш за последен път
неистово преплетоха телата си.
Без опит даже да се обяснят.

Понякога искрата лумва мигом.
Любов ли или грях внезапен бе,
додето асансьорът ги издигаше
високо, чак на седмото небе?

Обратно после. Копчето натиснали,
се приземяваха щастливо той и тя.
И пак нагоре, без да се замислят.
На облак бял ги качваше страстта.

Додето най-накрая се опомниха,
изтърсени от облака. Боли!...
В посоки разни тръгнаха. Огромният
световен асансьор ги раздели.



* * *

Не вярвам, че ще продължи животът ми
в небесните селения или във студ и пек
отново на земята, като късмет от тото,
във тялото на по-добър човек.

Не, няма да се случи. Реалист съм, зная,
че всяко нещо има свой финал.
Не ме пълнете с оптимизъм, за да не стана в края
балон, развян на сватба или бал.

На мене ми е ясно: срокът ми е кратък.
Дори да хленча или да съм твърд,
подире ми най-много да остане знакът -
годините на раждане и смърт.

И колкото за близките ми да е жалко,
ще мине всичко, както му е ред.
И НОИ с един пенсионер по-малко
ще си закърпи празния бюджет.

          
Къмпинг

Сменихме с тебе стаите семейни
с палатка. Върху пясъка е тя.
Отново в нейното прозорче вейна
внезапно вятърът на любовта.

И преоткрихме голотата. Не екранна.
И устните. По ученически почти.
Косата си, на кок у нас прибрана,
разпусна върху раменете ти.

И в разрез със приетото приличие
на плажа се целунахме със страст.
А краткото признание "обичам те"
не бе банално този път за нас.

Щастливо, в Райската градина също,
без скрупули пристъпя всеки бос...
Дано обратният ни влак за вкъщи
не спре пак в онзи скучен коловоз.


* * *

Може би да изглеждам съвсем старомоден,
но обичам нещата със истински вкус:
мелодичната песен, дошла от народа
и стихът, рецитиран от душа наизуст.

Може би предизвиквам у вас антипатия -
изневерите чужди недейте руга.
И не ме убеждавайте колко сте патили,
щом сте слагали някому също рога.

Може би и омраза към мен да изпитате,
ако пак ви задам неудобен въпрос:
гърбовете ви, щом са от поклони превити,
лесно стават ли значи за подляците мост?


Може би да съм просто за вас неудобен.
Не, не съм се заклел пред кама и пищов.
Мойте думи ще идват по късните доби
да тревожат съня ви изненадан - с любов!