9 май

Евгений Аксанов:
Платихме висока цена за успеха на 9 май


- Евгени Филипович, вие сте ветеран от Великата отечествена война. С какво помните участието си в нея?
- В армията отидох доброволно през 1944 г. Решението ми бе повлияно от съобщението, което получи семейството ми от фронта за гибелта на брата на майка ми. Той беше военен летец и еталон за мен. През цялото си детство исках да съм като него. Затова случилото се беше трагедия за мен. Реагирах на печалната новина като подадох заявление с молба да ме изпратят на фронта. Още нямах 17 години. Първо попаднах в запасен полк, за да се науча да стрелям поне. Казаха ми - там ще те подготвим и после ще те изпратим на фронта. Съгласих се, а след три месеца обучение се срещнах с комисия от военно училище, която събираше от болници и запасни части млади хора с някаква военна подготовка. Така отидох във военното училище, завърших го и получих звание младши лейтенант. След това бях пратен на Трети украински фронт. Назначиха ме в 37-ми корпус. Така се оказах десантчик. След това в 72-ри полк бях назначен на длъжност старши офицер. Дивизията ми по това време беше при езерото Балатон, Унгария. Будапеща беше обкръжена от голяма група немци, а Хитлер прати танкове към дивизията ми, имаше тежко сражение. По-късно преминахме от Унгария в Австрия, след това в Чехословакия, където се срещнахме с американците и войната свърши. След седмица дивизията бе върната в Унгария. Там стояхме 8 месеца до началото на 1946 г. Съдбата ме изпрати в Далечния изток на Русия за пет години. През 1951 г. постъпих в артилерийската академия, завърших я и работих като специалист в областта на въоръжението.
- Как промени войната живота ви?
- Тя определи съдбата ми. Станах професионален военен, специалист инженер и научен работник. Участвах в разработки на нови оръжия. Бих казал, че ми провървя. Не на всеки се пада такава възможност. Аз направих своя верен избор.
- Какво е за вас датата 9 май?
- Това е символ на тежката победа в чудовищна война, който завърши кърваво за нашата страна. Възприемам я в два плана. От една страна, това е действително велика победа след тежки боеве. От друга страна, цената, която заплатихме за този успех, не е малка. Винаги съм имал съмнението, че при определени обстоятелства, може би при други по-далновидни действия на военните ръководства, загубите ни щяха да са по-малки. Имам предвид и човешките загуби в моето семейство. Загинаха двама от чичовците ми. Моят първи братовчед оцеля след битки в Испания през 1936 г., а загина в тази война. Затова всичко свързано с нея за мен е болезнено.
- Как се отнасят според вас днес младите към спомена за това събитие?
- Забелязвам, че виждането им по този въпрос не е еднозначно. Има определена категория млади хора, които гледат на делото ни без интерес. Но има и такива, които се интересуват с любопитство, питат как е било и защо е станало така. Предполагам, че и в България има разнопосочни мнения. Моята младост е свързана с доброто време на благоприятните и спокойни отношения между двете ни страни. Знам обаче и че съвременна България има малко по-друго отношение към тези далечни събития и съм малко озадачен. Но вярвам, че отношенията между България и Русия, които имат далечна историческа основа още от Руско-турската война, ще продължат да се градят.
Аз съм доволен от живота си. Много видях, узнах, помагах. Днес съм горд да видя, че моята 98-ма въздушнодесантна дивизия, която напуснах 1951 г., на 9 май участваше в парада на Червения площад.



Лилияна Рогачова-Хорина:
Благодарна съм на България, че
 откри къде е погребан баща ми

Снимки Мариета Томова

- Г-жо Рогачова-Хорина, отбелязахте 9 май в България. Какво ви доведе тук?
- Дойдох, за да намеря мястото, където е погребан баща ми. Той е загинал в България през 1945 г. Същата година получихме съобщение, че той е погребан в Централното гробище в София. Тогава нямахме възможност да дойдем в България, но години наред искахме да видим къде са положени костите му. Бях изключително радостна, когато получих съобщение от България, че се знае къде почива баща ми и веднага пристигнах. Оказа се, че през 1954 г. тленните му останки са са пренесени във Военната костница в София. Преди дни бях там. Притесних се, страх ме беше да погледна и да потърся името му. 
- Предполагам, че всеки Ден на победата, свързвате и със саможертвата на баща си.
- Да, на всеки 9 май плача и си представям последния ден на баща си. Когато видях фамилията му на паметника, положих ръка и поставих снимката на мама. Така смятам, че ги събрах символично. Няма как да не благодаря на българите, които ми помогнаха днес да съм тук по този повод. Толкова топлота, искрено съчувствие и внимание дълго не съм получавала, както в България.
- Смятате ли, че съвременна Русия помни  подвига на баща ви?
- Разбира се. Но най-важното за мен е, че неговото семейство го помни - внучките му, които са омъжени за военни моряци, правнуците му също.