70 ГОДИНИ СЛЕД ЯЛТА - НАКЪДЕ?

    Преди 70 години на полуостров Крим, край Ялта, в ранния следобед на 11 февруари 1945 година "тримата големи" - Сталин, Рузвелт и Чърчил - съгласуват заключителния протокол за договореностите, постигнати от тях в хода на седемдневните пленарни заседания, официални обеди и вечери, както и на отделни двустранни разговори между съветския ръководител и американския президент, влезли в историята като  Ялтенската конференция. В първите дни след приключването й реакциите са почти еуфорични - след продължителни преговори, но с добра воля, са съгласувани общите действия за победата във войната в Европа и в Азия и са положени основите на траен мир след нейния край, основно чрез създаването на Организацията на обединените нации.
    Но броени седмици след конференцията все по-настойчиво започва критичната ревизия на резултатите от нея - в Съединените щати и в Англия най-остро се критикуват решенията за следвоенна Полша относно новите й граници и управлението на страната. Главното обвинение срещу ръководителите на двете страни е, че са "предали" източноевропейските страни под диктата на Сталин.
    Днес Европа и светът се намират на прага на изключително опасна ескалация на нова "гореща война" на територията на Европа - кръвопролитният конфликт в Източна Украйна - нещо сякаш немислимо допреди само няколко години. И - по повод на 70-ата й годишнина, Ялтенската конференция отново се припомня като едва ли не първоизточника на цялото  блоковото противопоставяне в годините след войната, както и на сегашното свръхкритично изостряне на напрежението между Запада и Русия.
    Дали обаче такава оценка на Ялтенските договорености е вярната? Дълбоко премислената преценка на един от най-преките участници в конференцията - американския дипломат Чарлз Боулън, официален преводач и пряк съветник на президента Рузвелт, съдържаща се в автобиографичната му книга "Свидетел на историята", подготвяна в продължение на години и излязла почти три десетилетия след конференцията, през 1973 година е, че навремето резултатите от нея не са могли да се разглеждат нито като триумф, нито като поражение за която и от страните, а по-скоро са се възприемали от участниците като реалистичен компромис. Накратко - в края на конференцията страните се разделят със споделената надежда, че е създадена реална възможност съдържателно сътрудничество със Съветския съюз по основните въпроси на  политическите отношения в света след края на войната.
През изминалите години се наложи мнението, че тази надежда е била илюзия, погребана още в първите месеци след конференцията, че всъщност подобно сътрудничество е било изначално невъзможно между толкова различните по същината си обществено-политически системи в отделните страни. Историците обаче несъмнено нееднократно ще се връщат към този въпрос, не на последно място защото той има пряка връзка със ставащото в момента на Европейския континент и отвъд.
Защото въпросът днес има съвременно издание с нарастваща с дни острота - накъде ще поемат отношенията между основните сили на континента и в евроатлантическото пространство - към непредсказуем с последиците си застрашителен сблъсък или към търсенето на възможния компромис, приемлив за всяка от засегнатите страни? Преди седемдесет години лидерите на тогавашния свят бяха проявили максимална воля да тръгнат по единствено спасителния път на съгласието, основано на обективното зачитане на жизнените интереси на националната сигурност на всяка от страните.
Предстои днешните лидери на страните с най-голямо влияние в света да докажат, че като представители на поколенията, неучаствали във войната, са способни на не по-малко съзнание за историческата си отговорност от проявеното от "тримата големи" в Ялта. Всъщност те имат право само на един избор - в полза на мира, основан на реалния баланс на интереси; другото е авантюра, водеща към катастрофа.