„Утре” е в заложна къща, историята - при антиквар
/ брой: 88
Няма как и тази седмица да не сме на вълна ЦСКА. Абсолютен хегемон. В живота на Територията. Масовата психоза и истерия на хората за билети за реванша с Берое в сряда сякаш крещят – "Българийо, родино моя, за теб и ЦСКА давам всичко!" Затова спортът, футболът и емблемите в тях са социален феномен. Те са част от душата и късче от сърцето на всеки, който се отъждествява с идея с нестопанска цел, съчетана с дадена окраска. А у нас такива работи хич не са много. Даже се броят на пръсти. На едната ръка. Да, ЦСКА е жив! Факт. Плющеше порой в Борисовата градина онзи ден, но опашката за билети се увеличаваше. Никой не си тръгна. Имаше настроение, а нямаше билети. Защото има кауза. Има мишена. ЦСКА не е акция с номинална стойност или просто участие във футболна група. ЦСКА е разликата между тях и всичко останало. Така е било, така е и така ще бъде. Без значение от мнението на комисии, „деятели” и обикновени натегачи. Те са безгласни букви с празни погледи и осакатени души. Те нямат чувства и не искат половин България да е доволна, защото имат портфейли и банкови сметки. Вътре в тях са депозирани и чувствата им, и достойнството им. Толкова за тях. Даже и това им е много.
Миналата седмица разсъждавахме заедно – сега ЦСКА олицетворява юмрука на голяма част от народонаселението. Юмрук срещу Системата. Нямаш право да си щастлив, щом властта не ти е казала. Следователно властта не е щастлива, че ти си, и че надигаш глава. И властта мачка. Ама не може да заличи. Никой не може. Питайте заралиите. На тях, завалиите, не им се вярва. Но им се случи. Възможно е, да знаете. И в политиката е възможно. Ето че от хората зависи. Само трябва да си повярват и там. Нищо повече.
ЦСКА е на всички армейци, но ЦСКА е и на всеки един от тях поотделно. Тук, на Територията, това означава символ. Хората имат нужда да са заедно в щастието. И имат право на него. Публиката не чака просто мач с Берое. Тя чака енергията, която се влива като емулсия във вените, когато застанеш един до друг със себе си. Настръхваш, прегракваш, обезумяваш, не помниш какво правиш, но помниш този до теб и „онзи долу”, на терена. Там, където „онзи долу” брани твоя отбор, твоята вяра, твоята чест. Ти правиш същото, но на трибуните. „Онзи” долу го ритат, теб те боли. „Онзи” вкарва гол, теб те прегръщат. Ето това е смисълът. Велико е. Който не го е изживявал, има време, но може и да е късно. Ако не чувства каузата с всяка фибра на тялото. Тогава е късно. И личи.
Антикварен магазин. Вероятно с прашни рафтове и още по-прашни предмети върху тях. Минало за едни, бъдеще за други. Или пък заложна къща. Семейни ценности и спомени за много от нас, но всъщност обикновена търговия за много около нас. Като в политиката. Като във властта. Тя търгува с нашите спомени и постижения и печели пари от тях, а всъщност пак от нас. Постоянните величини обаче не се съдържат дълго в подобни помещения. Дори и насила. Все ще има памет, за да те извади от витрината, да те свали от рафта. Защото не си като останалите на него. Открояваш се. Стърчиш.
Едни момчета – Петър Петров, Владимир Цонев и Валентин Радомирски, взели, че разпознали една купа на ЦСКА, спечелена на 11 юни 1948, сред рафтовете на антиквар. Откупили я и онзи ден я дариха в музея на ЦСКА. Видяхте ли, че в природата е като в казармата – нищо не се губи? И в политиката ще се намери някой да те дръпне за ревера и да те изкара на светло. Не от нафталина, не от миманса, не от трети картофен пояс, а от реалния живот. Нашия реален живот обаче, а не този на властта. И тогава, точно тогава, бъдещето ни вече няма да е в заложната къща, а миналото ни при антикваря. Настоящето го показва. А за него билетите няма да свършат. Бъдете сигурни...