„Аз вярвам в руския човек...“

Лариса Ионова


За себе си
Роден съм преди 38 години в село Илинка. В литературния свят, пищно казано, аз присъствам не чак толкова отдавна. Преди седем години започнах първата си книга, при това съвсем случайно. Мислех, че ще свържа живота си с милицията-полицията или с армията. Пет години съм служил в ОМОН и мислех, че ще остана да работя там; от 1996 до 1999 г. бях командир на отделение. Ето, срещнах познати, те решиха да ме съпровождат..
А след това настъпи дефолта. Роди се първото дете. Заплатата вече не ни стигаше, започнах да поемам дежурства на федералната магистрала, спирах ТИР-ове с дини и мандарини, отнемах от кавказките си приятели, за да има с какво да нахраня семейството си. След това разбрах, че или ще ме вкарат в затвора, или трябва да сменям работата си. И напуснах ОМОН. Мъчех се да си намеря работа, станах журналист, направих шеметна кариера. Но след като се позанимавах две години с журналистика, прииска ми се по-отседнал живот на тази земя и започнах да пиша първия си роман „Патологии“.
Искаше ми се да пиша за любов. Но мислите ми за любовта не стигнаха за цял роман. И реших да добавя малко за Чечня: прекарах там половин година докато служех и познавах същността. В крайна сметка се получи роман за Чечня. Изпратих го в издателство, веднага го напечатаха, връчиха ми награда. Аз реших, че това е добра работа: изкарах за мандарини на децата. И продължих да пиша.
Известно време съчинявах художествени текстове на различна тематика, която на мен ми се струваше актуална. Написах роман за младите революционери, екстремистите, руските радикали. Нарекох го „Санкя“(умалително за Александър, Сашо – бел.пр.) - Санка в южното наречие на нашите баби.
Книгите, ще го кажа нескромно, ги очакваше литературен успех. Той се изразява в това, например, че в момента се снимат едновременно два филма по мои произведения.
За литературата
Аз се вълнувам от състоянието на литературата в съвременна Русия- Убеден съм, че народ, който се е отучил да чете, да осмисля света с помощта на хуманитарните дисциплини, губи колективната си национална памет. А заедно с нея и усещането за митологичното, в това, че е избран. И като цяло своето право на бъдеще.
Ако се вгледаме сериозно в историята на световните цивилизации, всички държави, в които литературата се намира в зачатъчно състояние, в края на краищата изчезват от картата на света. Тези страни престават да са любопитни. А тези, които транслират хуманитарните си устои, продължават да се движат напред. В Америка литературата е развита чудесно. Аз живях около месец в щат Оксфорд и се възхищавах как те изучават своята митология. През последните 20 години ние принизихме нашата филологична школа до нивото на маргиналност, защото решихме, че това не ни е необходимо. Ами че при нас Русия се развива по две направления – рентабилно и ефективно. Ако нещо не е рентабилно, то остава зад борда. Литературата и словесността, разбира се, не са рентабилни и ефективни, и отношението към тях е остатъчно. В действителност, има пряка връзка между хуманитарното познание и състоянието на нацията.
Натъжава ме това, което аз виждам, пътувайки по страната от град на град..
За четенето
Аз самият съм от Рязанска област – майка ми е от Рязанска, баща ми – от Липецка, всички в рода ми са селяни, аз съм първо поколение гражданин. И с образование сме само аз и баща ми. Но прекрасно си спомням, че и в нашето село, и в съседното, и във всички градчета – навсякъде имаше книжарници или поне щандове, на които се продаваха книги. Не бих казал, че всички селяни четяха, но баща ми дори в селото имаше трима-четирима приятели, които четяха. Те можеха да обсъждат Хемингуей, Рубцов, Есенин, книгите им се намираха около леглото, това беше нормално. Книгата бе евтина и достъпна.
Сега имам приятели в големите градове, но те не могат да организират кръг за интелектуално общуване.
Неотдавна се отбих в град Бор, в района на Нижни Новгород. 84 хиляди души живеят там. Не всеки можеше да ме упъти къде се намира тяхната книжарница, а когато влязох там – ъгълче два на два метра, и книгите точно 26 на брой: Донцова, Маринина, Санаев. Разказаха ми, че по съветско време с книги е бил зает целият първи етаж. И тогава се случи нещо, все едно е анекдот. Стоим си с жена ми в недоумение, влиза една баба и пита: „Не докараха ли Акунин? А този, хулигана, Захар Прилепин, докараха ли?“ „Ами че това съм аз“, - не издържах на бремето на славата аз. „Стига си лъгал, бе, аз знам как изглежда Захар Прилепин, а ти се махай от тук!“ Аз бях толкова благодарен на тази старица. Ами че в този Бор деца живеят, ученици, дори и ВУЗ имат. И нито една книжарница.
Не бих казал, че не искам никого да обиждам, - обратното, искам да обидя максимален брой хора, цитирайки думите за Толстой на Павел Басински, критик, автор на „Бягство от рая“: „Хората, които не четат, са нисша каста“. Това той много жестоко го е казал, избухнал е, помислих си аз, спомних си за моите баба и дядо, преживели колективизацията. Баба ми не е прочела нито една книжка, а дядо ми - „Щит и меч“, и то когато се озовал в болница-
Сега за мен е съвършено очевидно, че историята на света, на цивилизацията се променя от хора с хуманитарна култура, които имат работа със словото. И окончателните решения винаги ще се взимат от тях. И тежко му на този народ, чийто елит се състои от хора, които нямат хуманитарни познания. Само книжовната култура може да даде представа за сложността, многослойността, удивителността на света.
Над какво работя
Разработвам история, свързана със Соловецките лагери през 20-те години.
За мен винаги е бил важен и любопитен моделът на писателя, който работи в различни сфери и жанрове, така че „Децата на капитан Грант“, „Горещ сняг“ и „Чук и Гек“ да бъдат в една бутилка. Случват се такива: например, Алексей Толстой. Написал е два романа фантастика, символическа поезия, три исторически романа, епоса „Ходене по мъките“, приказката за Буратино. Дори един от първите порнографски разкази. Интересувал се е от всичко!
Аз реших, че си струва да пробвам да потърся отговори на своите въпроси за времето след революцията. Бях на Соловки, задълбочих се сериозно в темата. Тя е описана в мемоарната проза, но не в писано художествено произведение. А мемоарите, както е известно, страдат от известна степен ангажираност, защото всички те са писани в емиграция, на Запад, и, успоредно с реалностите, там има много откровена митологизация.
Аз в никакъв случай не се изявявам като адвокат на Соловки, но на мен ми се струва, че това е било последното издихание на Сребърния век (период в историята на руската култура, хронологично свързан с началото на XX век, съвпаднал с епохата на модернизма – бел. пр.). В лагерите едновременно са заточвани първите провинили се чекисти, бели офицери, театрални актьори – от МХАТ до одеските провинциални сцени, поети и музиканти. Практически пълно самоуправление – няколко чекиста за управление и охрана. От 16 роти в 14 кипяла културна дейност. Имало е три оркестъра, три театъра, списание и вестник, - дявол знае какво се е случвало там. Фактически това е бил опит на съветската власт да организира моделиране на човека. Той не е успял. Изключително интересно е как всичко това е протичало.
Какво следва
Като цяло руският народ все още не е загубил онзи заряд от национална пасионарност, харизма, която все още може да спаси нашата страна от опасността, към която сме се запътили. Имам вяра в националния характер. Аз вярвам в руския човек, мен ме обнадеждават срещите с московските ученици от горните класове от училищата в покрайнините, с учениците от Сургут, Нижни Новгород.
Проблемите по-скоро са с нашето поколение, с тези, които са между 35 и 65 години. Напълно изпепелени, изгубили всичкия си идеализъм, не вярващи в нищо. С този вечен скептицизъм: а какво да правя, а в какво да вярвам, я да върви всичко по дяволите. Именно това сме всички ние. И ние се опитваме да научим тези чудесни младежи как да живеят?