Знаменитите "Записки", но на генерал Кирков

Днес коне във войската няма, а е било време, когато човек към коня се е отнасял по-добре, отколкото днес към човека. Защо го казвам, ще разберете накрая. Сега обаче нека да припомня за големия военен педагог генерал-майор Константин Кирков. И неговите забележителни "Записки по военна педагогия", отпечатани през 1900 г., когато той е още капитан от артилерията - при това - едва 31-годишен. Остават му да поживее двадесетина години. От тях повече от шест е начело на Българския военноморски флот. Умира твърде млад - на 51.
Незаслужено забравен е особено днес. Бил е забравен и по царско време. Макар че не само той. А би било добре поне моряците и артилеристите да го почитат по достойнство. Съюзи, клубове, сдружения, секции на запасните могат да покажат пример. Както сториха това столичните ракетчици и артилеристи от Клуб "Олимпий Панов" по повод 140-годишнината от рождението на своя патрон.
Беше и интересно, и патриотично, и полезно. Защото годините отминават, конете вече ги няма в армията, но се препредават загадъчни случаи как пенсиониран кон намира казармата, където е служил, и отива там да умре, незнайно как отвързал се от повода и намерил пътя. Осмислил живота си във впряга пред оръдейната ракла...
И още други, по-затрогващи дори.

Издънка на плевенския род Киркови

"Записки по военна педагогия" е писана в годините непосредствено преди издаването й. По това време в продължение на пет години капитанът от артилерията Константин Кирков е преподавател във Военното училище в София. Това е време, когато все още са трайни впечатленията от Руско-турската и Сръбско-българската война. Но това е и време, когато сякаш властно витае приближаващата Балканска война.
Военната професия и военната дейност имат висок престиж в очите на българите. И съществува властна нужда от солидна педагогическа подготовка на военните кадри. На войската. Където е пълно с коне.
Така се появяват тези уникални "Записки", които веднага се превръщат в библиографска ценност. Преиздадени са в преработен вариант от Военното издателство през 1986 г. За да станат отново книга, изключително търсена и трудно откриваема.
Нека сумираме: трябвало е да минат 86 години, за да бъдат издадени втори път. Докато в Русия до 1913 г. са издадени два пъти. И са препоръчани като официален учебник в тамошните военни училища.
В предговора към второто издание четем:
"...След въвеждането на "Записките по военна педагогия" на Константин Кирков в програмите на Военното училище системното обучение в армията, поставено на научни основи, даде своите резултати на бойното поле. Редакцията на издание "Руски инвалид" много преди войната обърна внимание на тази забележителна книга".
Това са редове, писани на 11 март 1913 г. като признание и пророчество за българските победи в Балканската война.
Интересна е биографията на генерал-майор Константин Кирков. Роден е на 31 август 1869 г. в Плевен. И произхожда от известната българска фамилия Киркови, която дава на България много учители, лекари, музиканти, инженери, архитекти...
Генералът, артилерист и морски офицер, е първи братовчед на Георги Кирков-Майстора, а офицерът е само две години по-млад, при това рано остава сирак.

Първенец в Торино, Италия

Завършва Военното училище в София през 1889 г. с отличие, като подпоручик служи в 4-и артилерийски полк и за проявено трудолюбие и дарование получава стипендия за следване във Висшата инженерно-артилерийска академия в Торино, Италия. Не успява след завършване на Априловската гимназия да продължи образованието си във Виена, заради липса на средства, но сега един вид е компенсиран. И тук завършва с отличие и е обявен за първенец на академията между всички чуждестранни слушатели. Завръща се в България и отново е назначен за преподавател във Военното училище по военна педагогика. Това е целият му капитал за написването на "Записките".
Сравнително скоро капитан Константин Кирков напуска преподавателското поприще, за да командва артилерийски подразделения в Родопите, Берковица, Видин и Стара Загора. Извървява трънливите пътища на Балканските и Първата световна война.
Тук е наложителен един паралел между двамата бележити военни педагози - генерал-майор Константин Кирков и полковник Борис Дрангов. Като че ли независимо един от друг и двамата демонстрират почти еднакви мисли, методи за възпитание и практически действия.
Дрангов е само три години по-млад и негови кумири са руските военачалници Суворов и Драгомиров. Ето как у двамата български военни педагози е обединено най-доброто в Европа. За да се въздигне българското.
Многозначително е казаното от Константин Кирков за българския феномен в боя "На нож!":
"Щикът издига на върха си победата... Прочее, ударът с щик е най-високото изражение на душевната сила на атакуващия; той е върховно потвърждение на моралното му надмощие..."
Нека повторим оценката на "Руски инвалид":
"Забележителна книга!"
Което си е цяло събитие за българската военнопедагогическа мисъл. Един български капитан от артилерията, ненавършил още 31-годишна възраст, издава книга, която получава международно признание. Квалифицирана от познавачите като първа книга по военна педагогия не само в България. Книга - напълно подкрепена от тогавашната наука. Посрещната радушно и предизвикала възхищение. За честта на българската армия и родната артилерия!

Военнопедагогически връх

Всъщност животът и творчеството на артилериста и на морския началник Константин Кирков са низ от най-важното в историята на България. Бурни следосвобожденски години, формиране на администрацията и армията, Съединението... В Сръбско-българската война той е един от "капитаните" - началник на артилерията във Видинската крепост. Включването на България в Първата световна война го заварва като началник на флота. Генералско звание получава на 27.ІІ.1918 г., следващата година преминава в запаса.
Военният педагог и човекът Константин Кирков си отива от белия свят, но неговите "Записки" и днес са особено актуални. Ето някои кратки извадки:
"Ония началници, които имат тесен умствен кръгозор, твърде много са склонни да злоупотребяват с властта си. Като им липсват умствени и нравствени превъзходства, те се стремят да закрепят своя авторитет изключително с наказания."
Тъй като по онова време основната двигателна сила в армията е конят, педагогът съветва:
"...Прочее, войникът не трябва да бъде жесток и безсърдечен в обръщенията си към своя кон... Който е безсърдечен към коня си, не може да бъде много добър и към хората. Грубите отношения към коня правят животното плашливо, недоверчиво и малко способно за назначението си..."
А между войниците капитан Кирков препоръчва да се избягват препирните и обидите, да не се създават причини за разправии и долагания...
Колко много им липсват на днешните млади уроците, които щяха да научат в казармата от "Записките", разглеждани като най-високия връх на военнопедагогическата мисъл в България.
Уви!
Уж умни глави трябва да коват държавните съдбини, пък все не става!




Текстове под снимките:

Конната дивизия на генерал-майор Иван Колев в Добруджа


Началникът на Българския флот генерал-майор Константин Кирков (в средата - със светъл шинел) с офицери от Щаба на Флота и с младши морски офицери - випускници на Морското училище във Варна


Българският феномен в боя - "На нож!"


Малко известна снимка на генерала