Живот в три епохи

Георги ЗАХАРИЕВ

На 27 януари 2015 г. се навършват 95 години от рождението на изтъкнатия антифашист и виден строител на социалистическа България Пеньо Кирацов. Днес името му не говори нищо на по-младите хора у нас. Ще се опитам с кратки щрихи, макар и фрагментарно, да обрисувам неговата много авторитетна личност.
Роден е на 27 януари 1925 г. в с. Горно Сливово, обл. Ловешка, в средно земеделско семейство. През 1939 г. завършва Техническото училище в София. Тук той е завладян от идеите за свобода и социална справедливост. Става

активен член на Работническия младежки съюз

След завършване на средното си образование постъпва в Школата за запасни офицери - въздушно-учебен полк, Казанлък. Бързо се сприятелява с офицерския кандидат Жельо Манолов и без колебание се включва в оглавяваната от него нелегална антифашистка група. Тя развива активна дейност сред военнослужещите от Казанлъшкия гарнизон срещу участието на България в хитлерофашисткия блок.
След предателство групата е разкрита, а нейният ръководител Жельо Манолов и членът на групата, войникът Георги Тихолов, загиват в бой с фашистката полиция в с. Овощник. Пеньо Кирацов е арестуван, жестоко инквизиран и осъден на доживотен затвор. Освободен от затвора на 9 септември 1944 г., той се завръща в родното си село и се включва в укрепването на отечественофронтовската власт като кмет на селото. По-късно жадният за знания младеж става студент и през 1950 г. завършва висшето си образование със специалност машинен инженер.

Първото ми запознанство с него

е задочно. Датира от далечната 1958 г., когато започнах работа в Завод 10. За току-що преминалия на по-отговорна работа главен инженер на завода се разказваха легенди. И днес инженери, техници, икономисти и работници, трудили се под негово ръководство, с голямо уважение си спомнят за топлия му поглед и неподправена човечност. Впечатляваха ме неговата строгост и справедливост, които проявяваше към кадрите, които ръководеше. Както и неговата отзивчивост и добронамереност към целия трудов колектив.
Трудовия си път започва в Завод 12 - София, като технолог. Но там престоява за кратко. През 1952 г. със заповед на министъра на тежката промишленост Антон Югов е назначен за главен инженер на най-голямото предприятие в страната - Завод 10 в Казанлък. Както самият той признава, Завод 10 е първата му голяма школа като ръководител, която бележи пътя му в модерното машиностроене. Тук той разгръща организаторския си талант и показва качества на ерудиран специалист.
Шансът да се запозная с него ме споходи в по-късните години на моята зрелост. Като скромен деец в областта на хидравликата, оръжейната промишленост, а по-късно и в енергетиката, имах възможността да участвам в служебни срещи, провеждани от него като първи заместник-министър на машиностроенето, а по-късно като

секретар на ЦК на БКП

С удоволствие констатирах, че задочните характеристики, които бях чувал за Кирацов, не бяха мит. Те обрисуваха един дълбоко нравствен човек и ръководител. В Казанлък е преминала голяма част от живота на Пеньо Кирацов. Неслучайно за този период от жизнения си път той изповядва: "Казанлък стана за мен като второ родно място". Доказал се като талантлив специалист и стопански ръководител, той бързо пристъпва към върховете на икономическото и политическото ръководство на държавата. Последователно е главен инженер на управление "Машиностроене" - София, заместник-председател на Комитета по промишлеността, първи заместник-министър на машиностроенето, генерален директор на стопанско обединение, секретар на ЦК на БКП - отговарящ за промишлеността, строителството и транспорта, посланик. През 1986 г. се пенсионира като директор на Централния институт за научна и техническа информация.
Като ръководител той беше силно алергичен и непримирим към кариеристите, послушковците, подмазвачите, доносниците.
Ние, казанлъчани, сме му благодарни, че през целия си път на стопански и държавен ръководител, на политически деец, Пеньо Кирацов не забрави нашия град. В рамките на правомощията, с които разполагаше, той има огромен

принос в израстването на Казанлък

като модерен и съвременен град. Ще посоча някои емблематични инвестиции, за които има решаващ принос и той. Това са Културният дом "Арсенал", Градската художествена галерия и музеят, обиколният път, пътят за връх "Бузлуджа" и много други. Голяма е неговата заслуга в развитието на модерното машиностроене в Казанлък. През 2005 г. казанлъчани му се отблагодариха достойно. С решение на общинския съвет бе удостоен с най-високото звание в общината - Почетен гражданин на Казанлък.
Случи се така, че след 10 ноември 1989 г. идейната близост и общите ни тревоги от настъпилото политическо безвремие и разруха в България ни направиха не само близки идейни другари, но имам куража да кажа, приятели. Заслугата е на Пеньо Кирацов. Въпреки възрастовата разлика между нас той ме допусна до себе си като равен. В тези близки взаимоотношения открих в характера му още една добродетелна черта - неподправена скромност и дори стеснителност, когато се говори за достойнствата и заслугите му. Още по-близък ми стана, когато имах честта, удоволствието и доверието му още в ръкопис да се запозная с мемоарната му книга "Живот в три епохи". Приех този жест и като голяма отговорност към мен. С тази нагласа и чувства прочетох книгата. Още първите й редове ме увлякоха из 

 сложните лабиринти на един достойно изживян път

Път на смел антифашист и борец за социална справедливост. Път на активен строител на социалистическа България. Впечатлен съм, че въпреки несретата и нищетата, до която бе доведен народът ни след 10 ноември 1989 г. от така наречените демократи, въпреки озъбеното и хищно лице на триумфиращия див капитализъм Пеньо Кирацов не падна духом и съхрани характерния си оптимизъм за по-доброто бъдеще на България. Тази вяра се вижда и в думите му: "Вярвам в хората, в народа и доброто бъдеще".
Още в Казанлък здраво приятелство свързва Пеньо Кирацов и неговата широко скроена, общителна, гостоприемна и колоритна съпруга доц. Стойна Баналиева, с писателя Чудомир. За голямата взаимност и уважение, които са изпитвали един към друг, говори и фактът, че когато Чудомир прескачал до София, неотменно гостувал и на семейство Кирацови. Тук намирал общ език, добра раздумка и интелектуален отдушник.
За голямото уважение, което Чудомир е хранел към Стойна и Пеньо, говори и последното му писмо до тях. Вече тежко болен, той им пише: "Скъпи мои Стойне и Пеньо, като ида горе, ще кажа на Свети Петра да ви запази най-хубавото място в рая и сто години да го пази за вас." Това е неговата оценка за тях. Когато Чудомир завършва земния си път, Стойна му прави посмъртна маска, която семейство Кирацови подарява на къщата-музей на Чудомир.
При многобройните си срещи с Пеньо Кирацов и беседите си с него си задавах въпроса: "Кои са тези нравствени добродетели, орисали житейската му натура с патриотизъм, себераздаване, доброта към околните, морална и политическа издръжливост?" Те, според мен, са

заложени в здравия му селски корен

черпил живителни сокове от пословичното българско трудолюбие, любознателност и родолюбие на предците му. Тези добродетели с напориста юношеска мечтателност са формирали стремежа му към самоусъвършенстване. Те са опорната му точка, която му дава упование и надежда в трудните дни на политически затворник, вярата му в доброто бъдеще на Родината. Жестоката битка срещу монархофашизма го оформя като смел борец. След антифашистката победа на 09.09.1944 г. каленият в битки борец поема пътя на активен строител на социалистическа България.
След смъртта му семейството му, отчитайки неговите заслуги за изграждането на дом-паметника на социалистическото движение на връх "Бузлуджа", решава урната с праха му да бъде разпръсната над легендарния връх. Няма нещо необичайно и неестествено в това решение. Целият му живот, преминал по друмищата на три съдбовни за Родината ни епохи, е живот - борба. Живот, посветен на идеалите за социална справедливост и добруването на народа ни.
След кончината му, като един от организаторите на това култово свещенодействие, никога няма да забравя седмоноемврийския ден. Денят на Великата октомврийска социалистическа революция, за идеалите на която той без остатък посвети целият си съзнателен живот. Самолетът, който пренасяше урната с праха му над това орлово място, размаха криле и я разпръсна над Бузлуджанската висина. Стояхме в минута мълчание - онемели и вкаменени. В този момент чувствах, че заедно с духа на Хаджидимитровите четници и загиналите партизани от Габровско-Севлиевския отряд над бистрите Бузлуджански извори на българския патриотизъм и социалистически идеали ще се извисява и неговият неспокоен и неукротим дух. Ще ни дава кураж и подкрепа да работим и се борим за доброто бъдеще на България.