Живот, "отнесен" от театъра

Албена БОРАНОВА

Поисках да пиша за актьора Петър Петров, защото знам и мога да кажа повече, отколкото "кризисното" ни всекидневие допуска да съобщаваме за нечий юбилей. Петър Петров е част от моето детство, съществена част от театралната кариера на родителите ми, неотменима част от атмосферата на Велико Търново. И това не са маниерни констатации, а факт. Териториите на нашето "общуване" бяха сцената, гримьорните, пътуванията с трупата на театъра, рециталите на връх Шипка и крепостта Царевец - пространства, в които аз, детето, се чувствах като в приказка, а Петър Петров ме респектираше със своя самоконтрол, талант и характер. Но това разбрах по-късно...

Юбилеят

На 26 октомври актьорът навърши 80 години. Без шумен бенефис, а отново в театъра със спектакъла "Излезе ангел от мъглата" на руския драматург Пьотр Гладилин. Колегите и приятелите му го дариха с представление - церемония на духовността, без излишни демонстрации на социален статус, а с изкуството, което никой не може да отнеме на твореца.

В "Легенда за майката" от Кръстьо Дренски

Театърът

Петър Петров е актьорът с най-голям стаж до този момент на сцената на старопрестолния Музикално-драматичен театър "Константин Кисимов", но за него театърът не е само сградата, нито само представлението. Театърът е опит и знание от преживяното, необходими на хората, за да се почувстват силни пред мизерията и ежедневието. В актьорската му природа силно се проявява неговата личност. Петър Петров превръща всяка роля в познание и форма на лична изповед.

Дебютът

Театралният му дебют съвпада с този на Хачо Бояджиев в дипломния спектакъл на режисьора "Пожар" в Кюстендил. След него актьорът има много предложения от различни театри, между които  Военния, Варненския и Бургаския, но той избира Велико Търново за духовно средоточие.

Царете

Днес, когато вече съм пораснала, а той - помъдрял, както артистът учтиво отбелязва, си спомняме как всеки театрален сезон във Велико Търново се откриваше с историческа пиеса. "Аз съм щастлив актьор, дете, изиграл съм всички български царе и знаеш ли дори кой - Фердинанд, този, който провъзгласява Независимостта на България в църквата "Св. Четиридесет мъченици" тук, в Търново, на 22 септември 1908 г., и е обявен за "цар на Българите", с което се възстановява титлата на българските монарси от Първото и Второто царство". Почувствах го като урок по история и родолюбие - опивам се да бягам от клишетата, но това са думите. Без директната грубост на политиците, без проблемната чувствителност на нашето - поколението на прехода, без комплексите в бунта на опозицията. Този мъдър актьор ме дари с памет, която имах, но бях забравила паметта на владетелите, която той бе усвоил до съвършенство от образи и текстове и се опитваше да пробуди и у мен. Спомних си как сгушена в прегръдката на плюшения театрален стол бях гледала с ококорени очи короните на Калоян, Иван Шишман, Авитох, Добромир, Ивайло, които се сменяха върху неговата белоснежна осанка. Короната, този лъскав реквизит, който беше свещен за мен, ме пренасяше в един вълшебен свят на българската история. Театърът беше моята приказка, а Петър Петров - моят герой, наивно, но истинско.

От прашния театрален сандък...

Режисьорите

Младен Киселов, Юлия Огнянова, Вили Цанков, Леон Даниел, Симеон Шивачев са част от режисьорите, формирали образите на Петър Петров в диалог между професионалния бит и бездните на битийното. "Режисьорът избира актьора и го създава по свой образ и подобие, талантът добавя и себе си" - така се опитва да ми разясни отношенията актьор-режисьор Петър Петров.

Реформата

Опитвам се да провокирам актьора с въпрос за реформите в театъра. Пауза. Тъга. "Дори и те не могат да прегазят изкуството. Знаеш ли, когато майката кърми своето дете в нашия фолклор, му  пее, с майчиното мляко чедото впива и песента, а какво е песента? Изкуство. В рожбата влиза духовното, то не може да бъде унищожено". Застивам. Просто и мъдро. В спокойния и концентриран тон на Петър Петров, с който деликатно и настойчиво прави дълбок разрез на ситуацията, разбирам, че големият актьор се ражда от светове, в които простосмъртните политици едва ли ще припарят. Театралната реформа като кърмеща, пееща майка - убийствена метафора, над която си струва да се замислят управниците. Това не е политическа стратегия, господа, а усещане за духовност.

Децата и словото

Усмихваме се. И в мен инстинктивно възниква въпросът на какво се радва Петър Петров днес. "На фолклора и на внуците - две красавици и двама юнаци." В техните очи се оглежда актьорът, а там вижда обич и всичко останало. Децата днес са  различни. Помислих на колко от тях е рецитирал актьорът. Как искаме те да възприемат словото, като няма месии, артисти, които да им го поднасят по подходящ начин? Кой е днешният Кисимов? Риторични въпроси. Отговорът няма да намерим в Гугъл...

Рециталът като форма на дарителство

"Преди мен във Велико Търново нямаше художествено слово, аз го създадох, слях двете си любови - театърът и литературата. Пътувах и рецитирах, където и когато ме повикаха, невинаги за пари. Преследвах мисията си за словото като дарителство за народа."

Книгата

Когато заедно се поотчаяхме от констатациите за състоянието на словото в българското общество днес, го питам за настолната му книга. "В моята библиотека до Библията стои "Под игото" - библията на българския народ".

Живот-спектакъл

"Коя е пиесата, която прилича на собствения ти живот?", с този въпрос се опитвам да нахлуя в дебри, където не знам дали ми е позволено, но като част от голямото търновско театрално семейство си го позволявам. Отговорът ме смути: "Последната - "Сборен пункт" на Душан Ковачевич, там играех учителя Михайло Павлович. Действието в пиесата се развива на границата между земното и отвъдното, за смъртта се говори през смях и чрез ирония, аз кръстосвам между двата свята, за да се върна там, където ми е мястото."
 
Пожеланието

Попитах Петър Петров какво ще пожелае на хората, които ще прочетат тези редове за него. Тишина. Завеса. Поклон. "Хора, нека не оскотяваме!" Аплодисменти.
 
Биография

Петър Петров е роден през 1930 г. в златаришкото Горско Ново село. Завършил задочно театралната академия и специалност българска филология във Великотърновския университет. За театъра го открива големият режисьор проф. Филип Филипов. Започва кариерата си на актьор в Кюстендилския театър. През 1960 г. идва на работа във Великотърновския. Отказва дори на генерал Добри Джуров да отиде в Армията.
Петър Петров е изиграл над 200 роли в театъра, между които Вихър в "Ивайло", Добромир в "Дъщерята на Калоян", Нягул в "Албена", цар Иван Шишман в "Патриарх Евтимий", Цеков в "Римска баня", Боян в "Прокурорът", Фердинанд в "Царска милост" и още, и още. Емблематични за него се превръщат образите на българските царе. Участвал е и в шест български филма, сред които "Гераците" по Елин Пелин и сериалът "Демонът на империята". Партнирал е на сцената на колоси от ранга на Любен Кабакчиев, Георги Попов, Кирил Донев и Стефан Гецов, с когото бил и близък приятел.